„Престани да мислиш за него, заповяда си той. Това не е начин за отпускане.“
Очите й не бяха затворени и Гейдж се вгледа в тях. Не би могъл да мечтае за по-приятна точка за съсредоточаване от тези ириси с наситен кафяв цвят като кадифе. Синхронизира дишането си с нейното, или тя с неговото, не бе сигурен. Но след секунди имаше пълна хармония, съвършен ритъм.
Виждаше единствено очите й. Потъваше в дълбините им. Пръстите им леко се докосваха, но той се чувстваше сякаш в безтегловност и не усещаше дори този физически допир.
За миг почувства пълно блаженство и единение с нея.
Образите нахлуха в него, редувайки се толкова бързо, че почти се блъскаха един в друг. Фокс лежеше край пътя в дъжда. Кал — проснат, с обляна в кръв риза, на пода в офиса си. Куин крещеше от ужас, удряше с ръце по заключена врата, докато нож прерязваше гърлото й. Лейла, вързана и с лепенка на устата, обезумяла от страх, гледаше с широко отворени очи пламъците, които пълзяха към нея като змии.
Гейдж видя себе си до Свещения камък, а Сибил лежеше безжизнена върху олтара, обгърнат от пламъци. Чу своя вик на ярост миг преди демонът да изскочи от гората и да го повлече към мрака.
Всичко се сля — образи и звуци, преминаващи едни в други. Камъкът в ръката му гореше, отекваха гласове, изричащи неразбираеми думи. Беше сам, а пламъците се издигаха от ръката му към горещата лятна луна. Беше сам, когато създанието отново изпълзя от сенките със зловеща усмивка.
Не знаеше кой прекъсна контакта, но виденията изведнъж изчезнаха сред червена мъгла от болка. Чу Сибил да изрича името му, веднъж, два пъти, на третия — като словесен шамар, който го накара да изръмжи.
— Какво?
— Насочи вниманието си към точките, които натискам. Трябва да ми помогнеш. Чуваш ли ме?
— Да, да, да.
Чуваше настойчивото й бърборене, докато главата му бе на път да експлодира. Пръстите й сякаш се забиваха в тила му и щяха…
Болката постепенно намаля и вече не го изгаряше като нажежено острие. Когато Сибил хвана ръката му и притисна вдлъбнатината между палеца и показалеца, остана само тъпо, дразнещо главоболие.
Осмели се да повдигне единия си клепач и погледна право в кадифените й, леко премрежени очи. Лицето й бе бледо като восък, докато се опитваше да диша бавно и равномерно.
— Добре, добре.
Гейдж издърпа ръката си от нейната и потърка тила си.
— Така добре ли е?
— Малко по на… Да, да. Силно, няма да ме заболи.
Не можеше да й причини по-голямо страдание от виденията и притисна силно възлите от болка и напрежение, които се бяха образували под кожата й, а тя докосваше акупресурните точки на ръката си.
Първо се бе погрижила за него, осъзна Гейдж, и не знаеше дали да изпита срам или благодарност. Видя как болката се разсея и очите й се затвориха с облекчение, което му бе съвършено познато.
— Добре, така е по-добре. Достатъчно. Трябва само…
Сибил се наведе назад, отпускайки се по гръб на тревата с лице към слънцето и затворени очи.
— Добра идея.
Той стори същото.
— Не го контролирахме — заговори тя след миг. — То ни водеше като кученца на каишки. Не можах да го спра или забавя. Не можах да пропъдя страха.
— Което доказва, че за нищо не те бива.
Гейдж чу приглушения й смях и си представи как повдига крайчеца на устните си.
— Ставаме двама, отворко. Ще се справим по-добре. Трябва да опитаме отново. Какво видя? Първо ти ми кажи.
— Всички бяха мъртви или умираха. Фокс — окървавен край пътя, сред мрак и дъжд. Светлини на фарове, мисля, че на пикапа му.
Сибил описа всички подробности с леко треперещ глас.
— При мен беше същото. После настъпи промяна.
— Беше толкова бързо, ставаше все по-бързо, образите се преливаха и чезнеха. Обикновени неща се превръщаха в кошмарни видения и не можех да различа едните от другите. Всичко беше толкова откъслечно. Но накрая ти държеше камъка.
— Да, всички са мъртви, а аз държа камъка. И копелето ме убива, докато той гори в ръката ми.
— Дали е така, или е просто предположение? Зная само, че камъкът беше там, от началото до края, че беше у теб и излъчваше сила. — Сибил се обърна към него. — Зная, че видяното от нас са само възможности. Знаем за тях, което е оръжие. Да кажем на другите и да го използваме.