— Как ще го използваме?
— Ще намерим начин. Какво? — попита тя, когато Гейдж потърка клепачи с пръсти и поклати глава.
— Представих си как закачаш своето оръжие двайсет и втори калибър с перлена дръжка на бедрото си. Явно вече се чувствам по-добре.
— Хм. С какво бях облечена?
Той отпусна ръце и се усмихна.
— Явно и двамата се чувстваме по-добре. Какво ще кажеш да…
Претърколи се и се надвеси над нея.
— Успокой топката, каубой. Споразумението е в сила.
— Това не е свалка.
Тя се усмихна шеговито.
— Не съм си и помислила.
— Костелив орех си, Сибил.
Подлагайки я на изпитание, той придърпа ръцете й над главата. Положителна енергия, тя знаеше доста за начините за зареждане с положителна енергия. Точно сега малко от нея нямаше да е излишна.
Сибил не се съпротиви, само продължи да се взира в него със загадъчна усмивка.
— Хрумна ми, че и двамата заслужаваме малка награда — отбеляза той.
— И според теб тя трябва да е търкаляне голи в задния двор на Кал?
— Четеш мислите ми.
— Няма да стане.
— Добре. Само кажи кога.
В целувката му нямаше плахост или закачливост. Предаде се на страстта и получи отговор, изгарящ като огън. Пръстите й се преплетоха с неговите, докато устните се разтваряха. Беше по-скоро жажда, отколкото съблазън, по-скоро предизвикателство, отколкото отдаване. Тялото й трескаво се движеше под неговото като надигащи се вълни от енергия. Много положителна.
Без свалки, помисли си тя, без увещания. Тялото й отвръщаше и се наслаждаваше. Откровената и неприкритата страст означаваше равенство. Даде воля на пориви, потискани от месеци. Щеше да се остави в тяхна власт още малко, преди отново да ги укроти.
Обви крак около него и със съзнателни ритмични движения потърка центъра си в тялото му, преди да се претърколят и да разменят местата си. Вече нейните устни владееха положението, впиваха се в неговите, докато ръцете му бяха заровени в косите й. Когато чу ръмженето, реагира със сподавен смях, но когато то прозвуча отново, по гърба й пропълзя ледена тръпка.
Бавно отлепи устни от неговите.
— Чу ли това?
— Да.
Повдигна глава още сантиметър и ледът скова тялото й.
— Имаме си публика.
Кучето бе едро, със сплъстена и изпоцапана кафява козина. От устата му течаха лиги, докато пристъпваше като замаяно към тях през гората.
— Това не е Туис — прошепна Сибил.
— Не е.
— Което означава, че е истинско.
— Истинско и бясно. Колко бързо можеш да бягаш?
— Колкото е нужно.
— Влез в къщата, пистолетът ми е горе, на масичката до леглото. Донеси го и застреляй проклетото куче. Аз ще отвлека вниманието му.
Шокът при мисълта да убие куче внезапно разсея отвращението, което се надигна в нея.
— Моят е в чантата ми на терасата. И двамата можем да успеем.
— Върви, влез вътре. Не губи време.
Помогна й да се изправи и грубо я блъсна към къщата. Кучето зае поза за скок и се нахвърли.
Той не хукна с нея и Сибил нямаше време да мисли, дори когато чу ужасяващите звуци зад гърба си. Скочи с разтуптяно сърце на терасата, пъхна ръка в чантата си и сграбчи дръжката на пистолета.
Писъкът, който издаде, когато се обърна, бе колкото от ужас, толкова и за да отклони вниманието на кучето към нея. Но то продължи да се мята, да разтваря челюсти и да впива зъби в Гейдж, докато бяха вкопчени в ожесточена схватка на свежата зелена трева зад къщата на Кал.
Сибил побягна към тях, отмествайки предпазителя в движение.
— Застреляй го! Застреляй шибаното псе!
— Не мога да се прицеля!
Целите ръце на Гейдж бяха изподрани и окървавени.
— Стреляй, по дяволите!
Докато крещеше, той дръпна главата на кучето назад и се вгледа в яростно тракащите челюсти. Тялото на животното потръпна веднъж и още веднъж, когато куршумите го пронизаха отстрани, но не престана да се стреми към гръкляна му. При следващия изстрел изскимтя от болка, а яростно святкащите очи се изцъклиха. Задъхан, Гейдж отхвърли тежестта му и запълзя по изцапаната с кръв трева.
С премрежени от болка очи, чу риданията. Видя как Сибил застана до умиращото куче и изстреля последния куршум в главата му, за да не се мъчи дълго.