— Моля те да ми отделиш само минута.
— Зает съм и не си добре дошъл тук.
— Аз поканих господин Търнър да влезе. — Думите на Сибил пронизаха тишината като стрели. — Дължа извинение и на двама ви. Ще ви оставя да изясните отношенията си насаме.
Гейдж дори не погледна след нея, докато тя се отдалечаваше към кухнята.
— Върви си — повтори той.
— Трябва само да кажа нещо.
— Това не е мой проблем. Не искам да го чуя. Засега живея тук и докато съм в тази къща, нямаш право да идваш.
Лицето на Бил застина. Той прехапа устни.
— Отлагах го, откакто ти пристигна в града. Не мога повече. Дай ми пет минути, за бога. Пет минути, и повече няма да те безпокоя. Зная, че идваш в боулинг центъра само когато почивам. Чуваш как бързам да се разкарам всеки път, когато наминеш да се видиш с Кал. Няма да се навъртам около теб, имаш думата ми.
— А твоята дума струва много?
На лицето на Бил се появи руменина, която бързо изчезна.
— Тя е единственото, което имам. Пет минути, и ще се отървеш от мен.
— Вече съм се отървал. — Гейдж сви рамене. — Имаш пет, използвай ги.
— Добре тогава. — Бил прочисти гърлото си. — Аз съм алкохолик. Трезвен съм от пет години, шест месеца и дванайсет дни. Допуснах пиячката да завладее живота ми. Използвах я като оправдание да ти посягам. Трябваше да се грижа за теб. Трябваше да те отгледам. Нямаше си никого… освен мен, а аз направих така, че наистина да нямаш никого. — Гърлото му трепна, когато преглътна с мъка. — Използвах ръцете, юмруците и колана си, за да изливам гнева си върху теб, и щях да продължа, ако не беше станал достатъчно голям, за да ме спреш. Давах ти обещания и ги нарушавах. Отново и отново. Не бях никакъв баща. Не бях човек.
Гласът му затрепери и той извърна глава. Когато Гейдж не каза нищо, Бил шумно си пое дъх и отново погледна сина си в лицето.
— Не мога да се върна назад и да променя миналото. Дори и да кажа, че съжалявам, зная, че до края на живота си не мога да го изкупя. Няма да ти обещавам, че вече никога няма да пия, но няма да пия днес. Няма да пия утре, когато се събудя. Така ще бъде всеки ден, и през всеки ден, в който съм трезвен, ще зная какво съм ти причинил, как съм се провалил като баща и като човек. Как навярно майка ти ни е гледала от горе и е плакала. Аз я предадох. Предадох и теб и цял живот ще съжалявам.
Отново замълча, за да си поеме дъх.
— Мисля, че ти казах всичко. Освен още едно: че си постигнал нещо. Постигнал си го сам.
— Защо? — Щом за последен път заставаха лице в лице, Гейдж искаше да получи отговор на този единствен въпрос, измъчвал го през целия му живот. — Защо се нахвърли върху мен в онзи ден? Пиенето беше оправдание. Това е истината. Но защо?
— Не можех да размахам колана срещу Бог. — Очите на Бил заблестяха от вълнение и той продължи с треперещ глас: — Не можех да натупам Бог с юмруците си. Ти беше там. Трябваше да обвиня някого, да накажа някого. — Бил сведе поглед към ръцете си. — Аз не блестях с нищо. Можех да поправям това-онова и не се плашех от тежка работа, но не бях нищо особено. Тогава тя ми обърна внимание. Майка ти, тя ме направи по-добър. Обичаше ме. Всяка сутрин се събуждах и се учудвах, че е там, че ме обича. Тя… остават ми още няколко минути, нали?
— Довърши.
— Трябва да знаеш… Беше… бяхме толкова щастливи, когато забременя с теб. Може би не помниш как беше… преди. Но бяхме щастливи. Кати… майка ти имаше проблеми по време на бременността и когато тръгна да се раждаш, всичко стана толкова бързо. Дори не успяхме да стигнем до болницата. Изскочи от нея като тапа в линейката.
Бил отново отмести поглед, но този път, дори и Гейдж да не искаше да види, бледосините му очи бяха изпълнени с мъка.
— Заради онези проблеми докторът каза, че не бива да имаме повече деца. За мен не беше болка за умиране. Имахме теб, и, господи, ти толкова приличаше на нея. Зная, че не помниш, но обичах и двама ви повече от всичко на света.
— Не — каза Гейдж, когато Бил замълча, — не помня.
— Няма начин да помниш. След известно време тя поиска второ дете. Толкова много искаше още едно. Казваше: „Гледай, Бил, погледни нашия Гейдж. Виж какво създадохме. Прекрасен е, нали? Трябва да има братче или сестриче“. Е, опитахме и тя беше толкова предпазлива. Грижеше се добре за себе си, изпълняваше всички препоръки на лекаря, без да мърмори. Но стана нещастието. Дойдоха да ме вземат от работа и… — Мъжът извади кърпа и изтри потеклите сълзи без следа от срам. — Загубих и нея, и момиченцето, което носеше. Джим и Франи, Джоан и Брайън, те помогнаха с всичко възможно. Започнах да пия, по малко, от време на време, за да го понеса. Но не беше достатъчно и пиех още и още.