Очите му вече бяха сухи и той прибра кърпата в джоба си.
— Обвинявах себе си за смъртта й. Трябваше да се подложа на операция, без да й кажа. Щеше да е жива, ако го бях направил. Ставаше все по-мъчително и пиех все повече. Докато започнах да си втълпявам, че щеше да е жива, ако не бяхме създали теб. Че онова, което е станало с нея, е станало заради теб и че ако те нямаше, тя все още щеше да бъде в леглото ми, когато се събуждам сутрин. Да обвинявам теб, не беше толкова тежко и започнах да вярвам в тази проклета заблуда. Ти ми беше виновен за всичко. Загубих работата си, защото пиех, а си втълпих, че е защото трябва да се грижа за теб сам. Всичко лошо, което се случваше, приписвах на теб, отново се наливах и те нападах, и загърбвах истината… Нямаше кого да обвиня, Гейдж. — Мъжът издаде дълга въздишка. — Никой не беше виновен. Просто нещата се объркаха и тя умря. Тогава престанах да бъда човек. Престанах да ти бъда баща. Онова, в което се превърнах, майка ти не би го погледнала. Е, ето защо. Това е дългото пояснение защо. Не те моля за прошка. Не те моля да забравиш. Моля те само да повярваш, че осъзнавам какво съм направил и съжалявам.
— Вярвам, че осъзнаваш какво си направил и съжаляваш. Петте ти минути отдавна изтекоха.
Бил кимна, сведе поглед и посегна към вратата.
— Няма да ти се пречкам — каза той с гръб към Гейдж. — Ако някога искаш да се видиш с Кал или да пийнеш бира, няма да се мяркам наоколо.
Когато Бил затвори вратата след себе си, Гейдж не помръдна от мястото си. Как трябваше да се чувства? Нима всичко това трябваше да има значение за него? Цялото разкаяние на света не би могло да заличи и една минута от годините, през които бе живял в страх, годините на гняв и огорчение. Нищо нямаше да изтрие срама и болката.
Значи старият нямаше да му се пречка, помисли си Гейдж, докато вървеше обратно към кухнята. Бе доволен. Това сложи края на всичко между тях.
Видя Сибил през прозореца, седнала на задната тераса да изпие чая си, и отвори вратата.
— Защо го пусна, по дяволите? Отново от добро възпитание?
— Да. Вече се извиних.
— Днес е ден за скапани извинения. — Гневът, който не си бе позволил да изпита към баща си… защото старият не го заслужаваше, сега се надигна и пламна. — Седиш си тук и мислиш, че трябва да простя и да забравя. Горкият старец вече е трезвен и просто се опитва да закърпи отношенията си със своя единствен син, онзи, когото редовно е подритвал и подмятал. Било е заради пиенето, а то е било спасение от мъка и чувство за вина. Освен това алкохолизмът е болест, която трябва да се лекува, като рака. Сега е в ремисия, чист е, и всичко трябва да бъде простено. Да се помирим и да отидем заедно на риболов. Твоят баща удрял ли те е някога с юмруци, преди да пръсне мозъка си?
Чу я да затаява дъх за миг, но когато проговори, гласът й бе съвършено спокоен:
— Не.
— Налагал ли те е с колан по гърба, докато стане целият в рани?
— Не.
— В такъв случай ти липсва опит и нямаш право да мислиш, че трябва да преглътна всичко и да последва трогателна сцена като от сапунен сериал, в която се сдобрявам със стария.
— Напълно си прав. Но нещата стоят другояче. Слагаш в главата ми мисли, които не са ми хрумнали, а в устата ми — думи, които не бих изрекла. И това не ми харесва. Нищо чудно, че си разстроен и сприхав след разговора с баща си, и ще те оставя на мира. Ще имаш предостатъчно време да изживееш гнева си насаме.
Сибил измина целия път до вратата, без да се обърне, и чак тогава рязко се завъртя.
— Не, няма да го направя. Проклета да съм, ако го направя. Искаш ли да знаеш какво мисля? Искаш ли да чуеш истинското ми мнение, вместо онова, което ми приписваш?
Отговорът му бе саркастичен жест, от който въздухът затрепери.
— Давай.
— Мисля, че не си длъжен да прощаваш или забравяш нищо. Никой няма право да иска от теб да загърбиш годините на насилие само защото насилникът е избрал да бъде трезвен и докато е трезвен, ще съжалява за стореното. Може би е тесногръдо и коравосърдечно от моя страна, но мисля, че хора, които са готови да простят ей така, изведнъж, или са лъжци, или се нуждаят от сериозна терапия. Предполагам, че си го изслушал, и моето лично мнение е, че ако си имал някакъв дълг към него за съществуването си, вече си го изплатил. Може би е модерно да се смята, че ужасните действия наистина са ужасни, но човекът не носи отговорност за тях, а причините са алкохол, наркотици, ДНК и прочие. Той носи отговорност, по дяволите, и ако решиш да го презираш до края на живота си, не бих те упрекнала. Е, как беше?