— Дайте ми медал и ме наречете герой.
— Зная как се чувстваш. — Фокс спокойно срещна мрачния поглед на Гейдж. — Случило се е и с Лейла, така че зная как се чувстваш. Лейла е горе. Ще й помогне. И Сибил ще го преодолее, защото и трите са устроени така. Всички ще го преживеем, защото това е единственото, което можем да сторим. Ще го преживеем, защото трябва да накараме копелето да си плати. Това ще направим, мамка му!
Фокс протегна ръка. След миг Гейдж я хвана и Кал сложи своята най-отгоре.
— Ще накараме копелето да си плати — повтори Гейдж. — Това ще направим. Кълна се.
— Кълнем се — присъединиха се Кал и Фокс.
Кал се изправи с въздишка.
— Ще направя чай. Едно от нещата, които тя обича.
— Сложи малко уиски вътре — предложи Фокс.
Приготвиха го заедно и след кратък спор сложиха чаша уиски на таблата. Гейдж я отнесе горе, но се поколеба пред затворената врата. Преди да почука, Лейла я отвори и леко подскочи.
— Кал приготви чай — започна той.
— Чудесно. Тъкмо се канех да сляза точно за това. Уиски ли има тук?
— Да. Идея на Фокс.
— Добре. — Лейла взе таблата и уморено погледна Гейдж. — Тя ще се оправи. Благодаря, че донесе това.
Затвори вратата под носа му и го остави да се взира в нея.
В банята, която бе обща за две спални, Сибил лежеше във ваната. Дълго бе ридала и се чувстваше изтощена. Странно, изтощението помагаше. Не толкова, колкото присъствието на приятелките й, помисли си тя, но все пак.
Както и горещата вода и ароматната пяна, която Лейла бе сипала в нея. Куин стана от малката табуретка до ваната, когато Лейла влезе с таблата.
— Много си бърза, като супермен.
— Гейдж го донесе. Кал го е приготвил, сигурно ще ти хареса. Тук има и уиски, скъпа. Искаш ли малко в чая?
— О, да. Благодаря. Господи! — Сибил се надигна, стисна парещите си клепачи и въздъхна през напиращия порой от сълзи. — Не, не трябва да плача.
— А може би трябва. — Лейла разбърка уискито в чая. — Аз преживявам подобни моменти от време на време. Нима нищо лошо. Имаме право.
Сибил кимна и прие чая.
— Не беше болка, но, боже мой, нищо не може да бъде по-мъчително. Усещах го в себе си, усещах грубите тласъци, а не можех да го спра. Беше момчето. Защо това ми се струва още по-ужасно? Накара ме да виждам момчето, докато…
Замълча и отпи глътка от леко тръпчивия чай.
— Жестоко мъчение. Физическо и психическо, с цел да ни сломи. — Куин погали косите й. — Няма да успее.
Сибил се облече и намери известна утеха в разкрасяването. „Нищо няма да ме сломи, зарече се тя, няма да изглеждам като жертва.“ Когато излезе от спалнята си, чу приглушени гласове от кабинета. „Все още не“, помисли си Сибил. Не бе готова за това. Безшумно премина покрай вратата и слезе по стълбите. Би изпила цял океан от чай.
Вече в кухнята, отнесе чайника до мивката и видя Гейдж отвън, сам. Първата й реакция бе да се оттегли в някой тъмен ъгъл и да се скрие. Този импулс едновременно я озадачи и засрами. Решително стори точно обратното — излезе при него.
Той се обърна и прикова поглед в нея. В очите му се четеше ярост и отчаяние.
— Каквото и да кажа, няма да прозвучи уместно. Сигурно искаш да си тръгна, но не можах да го сторя, преди да се уверя, че… Какво? — каза той с раздразнение. — Нямам представа какво трябва да направя.
Сибил се замисли за миг.
— Не си далеч от истината. Част от мен се надяваше да си тръгнал, за да не се налага да говоря за това сега.
— Не си длъжна.
— Това обаче не ми харесва — продължи тя. — Нека го изясним. То ме нападна, изживях най-страшния кошмар за една жена. Неописуем страх. Накара ме да се почувствам безсилна пред него, безпомощна. Този ужас е довел Хестър Дийл до лудост.
— Трябваше да се заема с него.
— И да ме оставиш? Нима можеше да го сториш, когато бях напълно беззащитна, обезумяла от ужас? Не успях да го спра, нямам вина. Ти ме отведе и това го спря. Защити ме, когато не можех да се защитя сама. Благодаря ти.
— Не търся…
— Зная — прекъсна го Сибил. — Ако търсеше, навярно нямаше да съм ти толкова благодарна. Гейдж, ако някой от двама ни се чувства виновен за случилото се, това ще е малка победа за него. Нека не му доставяме удоволствие.
— Добре.
Но неизбежно чувството за вина щеше да го мъчи известно време, осъзна тя. Нормално за един мъж. Нормално за този мъж. Навярно би могла да стори нещо за успокоение и на двамата.