— Някои и без това ще заминат — изтъкна Кал. — А по-голямата част не помнят нищо, не осъзнават опасността, преди да стане твърде късно.
— Този път е различно — добави Куин. — То се появява, перчи се. И за двете страни ще бъде въпрос на живот и смърт. Дори ако само десет процента от жителите на града го напуснат или се укрият, ще има полза, нали?
— Всяка стъпка в положителна насока е ценна — съгласи се Сибил.
— Но няма да го убие.
Тя се обърна към Гейдж.
— Не, но то използва различни тактики да ни накара да проявим слабост. Ще отвърнем с тактика, която ще разкрие неговите слабости. — Сибил посочи към дъските с бележките за картите „Таро“. — Имаме и предимство. Ясната представа кои сме и на какво сме способни е положителна крачка. Имаме и оръжие — камъка. Знаем повече, повече сме и много по-добре подготвени, отколкото сте били вие тримата преди.
— Щом ще придумваме всеки желаещ да напусне града, Фокс трябва да поговори с родителите си. Ако отхвърлите тази идея — продължи Кал, — аз не възразявам.
— Да, иска ми се да я отхвърля, но робувам на старите предразсъдъци за свободна воля и песните за собствен избор, с които съм израснал. Те сами ще решат дали да създадат бежански лагер. Ще го направят, защото така са устроени. По дяволите!
— Аз също ще поговоря със своите. — Кал въздъхна. — Първо, повечето хора в града имат доверие на баща ми, думата му тежи. Второ, ще решим дали да превърнем външния двор и центъра в помощни лагери, или да отидат към фермата на Фокс да помагат на семейството. И ще трябва да положим доста къртовски труд, за да открием как да използваме камъка. Няма никаква полза да притежаваш оръжие, ако не знаеш как да си служиш с него.
— Разгадахме миналото — изтъкна Куин, — справяме се и с настоящето.
— Трябва отново да надникнем в бъдещето — кимна Сибил. — Започнахме, но…
— Няма да е тази вечер — хладно и решително отсече Гейдж. — Безсмислено е да се напрягаме точно сега — продължи той, преди Сибил да възрази. — Безсмислено е, когато си на ръба на силите си. По-добре да потърсим онази положителна енергия, за която всички говорите. Мисля, че тази вечер запасите ни от нея са оскъдни.
— Прав си. Изразяваш се грубо, в което няма нищо чудно, но точно. Ще прекарам останалата част от вечерта в проучване. Ще потърся още нещо за камъка, защото Кал също е прав.
Единадесета глава
Не сънува нищо и това я изненада. Сибил бе очаквала нощта да е изпълнена с кошмари и пророчески видения, а спа непробудно до сутринта.
Всъщност това трябваше да я радва, след като вечерта не бе постигнала никакъв напредък с проучванията си. Надяваше се днес да има по-голям успех, отпочинала и съсредоточена. Стана и критично се огледа в огледалото.
Изглеждаше същата. Беше същата. Случилото се не бе отбелязало повратна точка в живота й. Не я бе сломило и накарало да се самосъжалява. Може би имаше промяна — посегателството бе засилило решимостта й да спечели битката.
То се хранеше от човешките същества, но не ги разбираше, осъзна тя. Това бе още едно оръжие в арсенала на шестимата.
Сега Сибил имаше нужда от усилена тренировка, за да вдигне нивото на енергията си. Можеше да приеме потенето и освобождаването от токсини като ритуално пречистване. Ако имаше късмет, Куин щеше да я придружи до фитнеса. Сложи късо прилепнало горнище и памучен клин, и пъхна всичко необходимо в малък сак. Когато излезе от стаята си, забеляза, че вратата на спалнята на Куин е отворена и вътре няма никого. Е, щеше да грабне бутилка вода от кухнята и да настигне Куин във фитнес клуба в сутерена на старата библиотека.
Влезе в кухнята и изведнъж спря, когато видя Гейдж на масата с чаша кафе и тесте карти.
— Рано си пристигнал.
— Не съм си тръгвал. — Огледа я критично, както бе сторила тя с отражението си. — Спах на дивана.
— О! — През тялото й премина тръпка. — Не беше нужно.
— Кое? — Очите му не откъсваха поглед от лицето й и това засили тръпката. — Да остана или да спя на дивана?