От комина се издигаше дим, а през падащия сняг прелетя чинка и кацна на хранилката за птици.
Вътре, помисли си той, кой беше вътре? Кой бе запалил огъня и заредил хранилката? Стисна ръката на Сибил и премина през стените, влизайки в кухнята. На плота имаше пълна с плодове купа, като онези, които изработваше майката на Фокс. Чуваше се музика, нещо класическо, което събуди безпокойство у него. Кал не бе почитател на класиката, а доколкото знаеше, и Куин.
Кой слушаше това? Кой бе купил ябълките и портокалите в купата? При мисълта за чужди хора в къщата на Кал в него се прокрадна гняв. Ръцете на Сибил притиснаха неговите по-силно, сякаш искаше да го смушка. Усети, почти я чу да казва: „Не се гневи. Не се страхувай. Почакай и ще видиш“.
Потискайки емоциите, Гейдж продължи с нея.
В камината пращеше огън. На полицата грееха лалета в прозрачна стъклена ваза. Куин спеше на дивана под пъстро дебело одеяло. Кал се приближи към нея, наведе се и я целуна по бузата. Докато безпокойството на Гейдж отшумяваше, Куин се раздвижи.
Усмихна се, отваряйки очи.
— Здравей.
— Здравей, Русокоске — усмихна се Кал.
— Съжалявам. Може би Моцарт влияе добре на бебето, но мен всеки път ме приспива.
Когато Куин отново помръдна и одеялото се плъзна надолу, Гейдж видя наедрелия й корем. Тя сложи ръце на него и Кал ги закри със своите.
Всичко изчезна, звуците, образите и уханията, и Гейдж отново се озова на тревата, взирайки се в очите на Сибил.
— Хубаво е да видим положителна възможност, за разнообразие — успя да каже тя.
— Главоболие? — веднага попита Куин. — Гадене?
— Не. Беше по-лесно, по-плавно. И видението беше спокойно. Мисля, че и това има значение. Щастливо. Вие с Кал, в къщата. Беше зима и седяхте пред камината.
Сибил стисна ръката на Гейдж и го стрелна с поглед. Той прие и двете като предупреждения и сви рамене. Все още не искаше да разкрива най-интересното.
— Повече ми харесва от онова, което видяхте миналия път — реши Куин. — Е, как изглеждах? Някакви деформации или белези от битки с демони?
— Изглеждаше зашеметяващо. И двамата. Да опитаме отново. Този път не с място, а с хора. — Сибил погледна Фокс и Лейла. — Нали нямате нищо против?
— Не. — Лейла хвана ръката на Фокс. — Добре.
— По същия начин. — Сибил срещна погледа на Гейдж и успокои дишането си. — Бавно.
Той извика образите им в съзнанието си, както бе сторил с къщата на Кал. Форми, цветове, материи. Видя ги както сега, хванати за ръце. Отново реалността избледня и отстъпи място на видението.
Магазинът, досети се той. Бъдещият бутик на Лейла, с щандове, витрини и закачалки. Тя седеше зад малко кокетно бюро и пишеше нещо на лаптопа си. Когато вратата се отвори, вдигна поглед и стана. Фокс се приближи към нея.
— Добър ли беше денят? — попита той.
— Добър. Изгледите за септември са чудесни и днес следобед очаквам нова есенна стока.
— Тогава поздравления и честит празник.
Подаде й букет рози, които бе държал зад гърба си.
— Прелестни са! Какъв празник е?
— Един месец от официалното откриване.
Тя се засмя, взе цветята и диамантът на пръста й заблестя на светлината.
— Да вървим у дома да празнуваме. Ще изпия чашата вино, която си позволявам веднъж в седмицата.
— Имаш право. — Фокс обви ръце около нея. — Успяхме.
— Да, успяхме.
Когато се върнаха в настоящето, Сибил отново стисна ръцете на Гейдж.
— Този път ти говори — предложи тя.
— Магазинът ти изглеждаше доста шик… ти — също — добави Гейдж, когато Лейла колебливо въздъхна. — Този мъж си беше почти същият, така че, като знаеш какво те очаква, все още имаш време да го зарежеш. — Той вдигна поглед към небето. — След малко дъждът ще ни намокри.
— Имаме време за още един опит — настоя Сибил. Ще играем за Голямата награда — Свещения камък.
Бе очаквал да прояви любопитство за себе си или за тях двамата. Не преставаше да го изненадва.
— И после приключваме за днес.
— Съгласна съм. Имам няколко идеи в други насоки, но друг път. Готов ли си?