Стана твърде бързо. Гейдж го осъзна в мига, когато отвори съзнанието си, когато се свърза с нейното. Този път не беше плавен преход, а като полет на камъче, изстреляно с прашка. Приземи се право в ада. Валяха кръв и огън, които обгръщаха камъка, докосваха изпепелената земя и от нея се издигаха пламъци.
Видя Сибил, с бледо като восък лице. Ръката й кървеше, неговата — също. Напрегна дробовете си да вдиша от задимения въздух. Чу виковете около себе си и се подготви.
То изскочи изневиделица. От мрака, от дима, от земята, от въздуха. Когато Гейдж посегна към пистолета си, ръката му остана празна. Протегна ръце към Сибил, но създанието я повали на земята и тя остана неподвижна, като мъртва.
Беше сам със страха и яростта си. Демонът, който бе навсякъде около него, издаваше викове на опияняващ триумф. Нещо раздра гърдите му и остави огнена диря. Болката едва не го погълна.
Залитна и се опита да издърпа Сибил настрана. Очите й се отвориха широко, срещайки неговите.
— Направи го сега! Трябва да го направиш сега! Няма друг избор.
Гейдж се хвърли към Свещения камък, болката го разтърси при удара. Сграбчи горящия ритуален камък върху него с гола ръка. Когато го стисна в шепата си, между пръстите му заструиха пламъци, после потъна с него в пълен мрак.
Нямаше нищо, освен болка. Той лежеше върху Свещения камък и пламъците го поглъщаха.
С мъка се върна обратно. Ушите му бучаха, гаденето бе непоносимо, сякаш нещо изгаряше стомаха му. Изтри кръвта от носа си и погледна в изцъклените очи на Сибил.
— Край с бавното и спокойното.
Дванадесета глава
Сибил не се нуждаеше от убеждаване да се върне към проучванията си за няколко дни. Трябваше двамата с Гейдж отново да надникнат в бъдещето, но не очакваше това с нетърпение.
Дали бе видяла смъртта на Гейдж? Дали бе почувствала своята? Въпросите се въртяха в съзнанието й, отново и отново. Дали бе смърт или друг край, когато я обгърна непрогледен мрак? Дали нейните писъци отекваха?
И преди се бе виждала до Свещения камък, и всеки път смъртта пропълзяваше към нея. Не живот, като за Куин и Лейла, помисли си тя, никакъв повод за празнуване. Само кръв и мрак.
Знаеше, че трябва да се върне там. Във видение и реалност. Не само за да потърси отговори, а и за да ги приеме. Тогава трябваше да е силна. Но не и днес. Днес бе празник, с развети знамена, маршируващи оркестри и малки момичета в ярки костюми. Днешното възпоменателно шествие бе отрязък от живота в Хокинс Холоу, който й напомни защо трябва да се върне.
А стъпалата пред кантората на Фокс бяха едно от най-добрите места за наблюдение.
— Обичам шествията — каза Куин до нея.
— Главна улица, в САЩ. Изкушението е голямо.
— Я виж, няколко приятели от Детската лига. — Куин заподскача на пръсти, докато пикапът, натоварен с хлапета, бавно преминаваше покрай тях. — Това са „Блейзърс“, щедро спонсорирани от „Боул-а-Рама“. Бащата на Кал им е треньор. В момента текат състезания.
— Вече си вътре в нещата. Искам да кажа, свикваш с живота в малкия град.
— Кой би предположил? — Куин се засмя и обви ръка около талията на Сибил. — Мисля да се включа в комитет и да организирам читателски сбирки в книжарницата. Майката на Кал предлага да ме научи да пека сладкиши, но тактично се измъквам. Всичко си има граници.
— Влюбена си в това място — отбеляза Сибил. — Не само в Кал, а и в града.
— Така е. Мисля, че работата върху тази книга промени живота ми. Тя ме доведе тук и открих, че съм част от легендата, която проучвам. Доведе ме при Кал. А писането, въпреки всичко страшно и грозно, с което се сблъскваме и ще се сблъскаме, ме увлече, Сиб. Хората, общността, традициите, гордостта. Точно това искам. Зная, че не е по твоя вкус.
— Нямам нищо против. Всъщност… харесва ми.
Сибил погледна множеството хора, които се тълпяха по тротоарите, бащите с деца на раменете, дългокраките тийнейджърки в разноцветни облекла, семействата и приятелите, приведени на сгъваемите си столове до бордюрите.
Въздухът бе изпълнен с мирис на хотдог, захарен памук и подправки от сандъчетата, които Фокс бе сложил до стълбите. Всичко бе светло и чисто — синьото небе, яркото слънце, патриотичният дух, който витаеше по улиците, червените и белите петунии, преливащи от саксиите, окачени на всички улични лампи покрай Главната.
Окичени с пайети момичета въртяха палки и изпълняваха акробатични номера по пътя към площада. Отдалеч се чуваха фанфарите и барабаните на духов оркестър.