— То не е светлина, а мрак — довърши Куин, следвайки мисълта й. — Може би с инфрачервен обектив ще имаме по-голям успех. Трябваше да извадя диктофона от чантата си — добави тя, докато бавно преглеждаше серията снимки. — Случи се толкова бързо и мислех само за образ, докато…
— Чухме думите му — довърши Сибил.
— Да. — Куин сложи ръка върху нейната. — Иска ми се да видя дали и как се записва гласът му.
— Не е ли по-важно, че не сме единствените, които видяха нещо?
Куин вдигна поглед към Гейдж.
— Прав си. Прав си. Дали това означава, че е станало достатъчно силно, за да прекрачва границите на реалността, или че онези, които видяха и усетиха нещо, са по-чувствителни? По-свързани?
— По малко и от двете. — Фокс плъзна ръка нагоре и надолу по гърба на Лейла, докато снимките се редуваха.
— Лейла каза, че не беше съвсем реално. Аз имах същото чувство. Но това означава, че не е било и съвсем нереално. Не видях всички, които реагираха, но онези, които забелязах, бяха от семейства, живеещи в Холоу от няколко поколения.
— Именно — потвърди Кал. — И аз забелязах.
— Ако ще убеждаваме хората да напуснат града, оттук трябва да започнем — каза Фокс.
— Баща ми е поговорил с няколко души, подпитал е за намеренията им. — Кал кимна. — Ще успеем. — Погледна часовника си. — Скоро трябва да тръгваме към родителите ми. Голям празничен обяд на открито, нали помните? Ако някой няма настроение, ще бъде извинен.
— Трябва да отидем всички. — Сибил откъсна поглед от снимките и се изправи. — Трябва да отидем, да пийнем бира и да хапнем бургери и картофена салата. Неведнъж сме казвали, че като живеем и вършим нормални неща, особено след подобна случка, натриваме носа му.
— И аз мисля като Сибил. Трябва да изтичам до къщата, за да опиша инцидента. После с Кал ще ви настигнем.
— Ще затворим тук и идваме с вас. — Фокс погледна Гейдж. — Какво ще кажеш?
— Да, ще ви настигнем.
— Не е ли по-добре вие да тръгнете първи? — предложи Сибил. — Ние ще заключим.
— Добре.
Гейдж изчака, докато останаха насаме.
— Какво имаш да ми казваш, а не искаше да изречеш пред тях?
— Тази проницателност е ценна за човек с твоята професия. Въпреки оптимистичните възможности, които видяхме, и двамата сме виждали и другата страна. Всъщност има две неща. Разбирам, че първият ви опит да се преборите със злото до Свещения камък не се е получил. Загинали са хора. Но…
— Но последният сблъсък трябва да стане до Свещения камък — прекъсна я той. — Зная. Неизбежно е. И двамата сме го виждали достатъчно пъти, за да проумеем това. Кал и Фокс също знаят. За тях е по-трудно. Решава се съдбата на града им, на близките им.
— И твоите, Гейдж — каза Сибил, преди той да възрази. — Тук си роден. Независимо къде ще го прекараш, животът ти е започнал в този град. Значи е и твой.
— Може би. Какво е второто?
— Ще те помоля за услуга.
Гейдж въпросително повдигна вежди.
— Каква?
Тя леко се усмихна.
— Знаех си, че не си от хората, които прибързано биха казали: „разбира се“. Ако нещата не се развият както се надяваме и ако си сигурен, че няма връщане назад, и още едно „ако“, ако не мога да го сторя сама, какъвто ще бъде първият ми избор…
— Ще застанеш срещу мен и ще поискаш да те убия.
— Наистина си много проницателен. Виждала съм това да се случва в други сънища и видения. Обратната страна на монетата. Казвам ти, Гейдж, с ясно съзнание, хладнокръвно, че предпочитам да умра, отколкото да изживея онова, което то ми обеща преди малко. Трябва да го знаеш и да разбереш, че те моля да не допуснеш да попадна в ръцете му, каквото и да е нужно да извършиш.
— Няма да го допусна. Не мога да ти обещая нищо повече, Сибил — каза Гейдж, когато тя отвори уста. — Няма да попаднеш в ръцете му.
Чувствайки нужда да се откъсне от всичко, Гейдж си уреди участие в игра на покер в покрайнините на Вашингтон. Залозите не бяха високи колкото му се искаше, но самата игра му се отрази добре. Както и кратката раздяла с Хокинс Холоу и Сибил. Не можеше да избяга от първото, помисли си той, докато шофираше в приятното юнско утро. Но твърде много се бе сближил с жената.