Гейдж размишляваше върху това, докато шофираше. Бе приел Дент и факта, че той и приятелите му са негови потомци чрез Ан Хокинс. Вярваше, както и другите, че Дент е намерил начин, изопачавайки правилата и извършвайки човешко жертвоприношение, да окове и демона, и себе си. Докато триста години по-късно три момчета го бяха освободили.
Бе готов да приеме дори, че е било писано да го сторят. Колкото и да не му харесваше, можеше да го преглътне. Съдбата им бе да се изправят срещу демона, да се преборят с него и да го унищожат или да умрат. Духът на Ан Хокинс се бе явил няколко пъти през последните месеци и загадъчните й послания предупреждаваха, че тази година битката през Седемте ще е съдбовна.
Всичко или нищо. Живот или смърт.
В повечето от виденията му неизменно присъстваше смъртта във всякакви ужасяващи форми и Гейдж не би заложил, че шестимата ще танцуват танца на победата.
Несъзнателно беше поел към гробището, навярно защото мислеше за смъртта. Когато слезе от колата, пъхна ръце в джобовете си. Глупаво бе да идва тук. Нямаше смисъл. Но тръгна по тревата, покрай плочите и паметниците.
Трябваше да донесе цветя, помисли си той, но поклати глава. И от тях нямаше смисъл. За какво им бяха цветя на покойниците?
Майка му и детето, на което се бе опитала да даде живот, отдавна лежаха мъртви.
Месец май бе раззеленил тревите и дърветата и лекият вятър ги раздвижваше. Наоколо се простираше хълмиста местност, с възвишения и долини, сред които мрачно стърчаха сиви плочи с надписи и изящни бели паметници, поставени от любещи близки, които хвърляха сянка от слънцето. За майка му и мъртвородената му сестра имаше бяла плоча. Макар да бяха минали много години от последното му посещение тук, знаеше как да ги намери.
Формата на малкия паметник бе проста, заоблена, с издълбани само имена и дати.
„Катрин Мери Търнър
1954–1982
Роуз Елизабет Търнър
1982“
Почти не я помнеше. С времето образите, звуците, допирът й бяха избледнели и потънали в мъгла. Имаше само смътен спомен как бе слагал ръка на издутия й корем, за да усети ритането на бебето. Пазеше снимка и знаеше, че прилича на майка си по цвета на косата и формата на очите и устните. Не бе видял бебето и никой не му бе казал на кого е приличало. Но помнеше слънчевите дни, в които весело си играеше с камиончета на нахлуващата през прозореца светлина, и дори как побягваше към вратата, когато баща му се прибираше от работа, и как се заливаше от смях, когато силните му ръце го сграбчваха и вдигаха високо.
Имаше време, кратко време, когато ръцете на баща му ласкаво го повдигаха, а не го поваляха. Слънчеви дни, помисли си той. После бе загубил майка си, а заедно с нея и бебето, и се бе възцарил мрак и студ.
Дали някога му се бе карала, дали го бе наказвала или нервничила? Сигурно, разбира се. Но не помнеше такава случка или предпочиташе да не си спомня. Може би я идеализираше, но не виждаше нищо лошо в това. Когато едно момче бе имало майка за толкова кратко време, имаше право да я смята за съвършена и като възрастен мъж.
— Не ти донесох цветя — промълви той. — Трябваше.
— Все пак дойде.
Гейдж се завъртя и се втренчи в очи със същия цвят и форма като неговите. Докато я гледаше със свито сърце, тя му се усмихна.
Втора глава
„Толкова е млада“, бе първата му мисъл. По-млада от самия него, осъзна той, докато двамата стояха и се взираха един в друг над гроба й. В спокойната й, кротка красота имаше някаква скромност, която би съхранила част от нея до дълбока старост. Но не бе доживяла дори до тридесет години.
Дори сега, като зрял мъж, почувства пронизваща болка от загубата.
— Защо си тук? — попита той и усмивката й отново разцъфтя.
— Не искаш ли?
— Никога преди не си идвала.
— Може би не си се вглеждал. — Тя тръсна тъмните си коси назад и въздъхна дълбоко. — Денят е прекрасен, с толкова много майско слънце. А ти си тук и изглеждаш сломен, ядосан… И толкова тъжен. Нима не вярваш, че има по-добро място, Гейдж? Че смъртта е начало на нещо ново?