— В момента — не особено. По време на случката? Искаше ми се да го тръшна на пътя и да размажа физиономията му. Трудно е да се устои на такова изкушение, но…
— Човек, който се владее, има по-добри шансове да спечели играта.
— Нещо подобно.
— Спечелил си тази. Ще влезеш ли, или само наминаваш?
„Назад, върви си у дома“, каза си Гейдж.
— Имам ли шанс да получа обяд тук?
— Може би. Мисля, че го заслужаваш.
Когато Сибил се обърна, той хвана ръката й.
— Нямаше да идвам насам днес. Не зная защо дойдох.
— За обяд?
Притегли я към себе си и впи устни в нейните с ненаситност, която нямаше нищо общо с апетита за храна.
— Не. Не зная какво е това между нас. И не зная дали ми харесва.
— Поне сме квит, защото и аз не зная.
— Ако доживеем до средата на юли, ще замина.
— Аз — също.
— Добре тогава.
— Добре. Никакво обвързване, нито от моя, нито от твоя страна. — Но тя прокара пръсти през косите му и отново го целуна с топлота. — Гейдж, има много по-важни неща, за които да се тревожим, отколкото какво става между нас.
— Не лъжа жените и не желая да ги повеждам в грешна посока. Това е.
— Ясно. И аз не обичам да ме лъжат и съм свикнала сама да избирам посоката си. Ще влезеш ли да хапнеш?
— Да, да.
Тринадесета глава
Гейдж сложи цветя на гроба на майка си и тя подаде нежна ръка от пръстта да ги вземе. Докато стоеше облян от слънчева светлина сред тихото гробище с мрачни каменни плочи, сърцето му подскочи до гърлото. Облечена в снежнобяло, след миг тя се надигна от земята, прелестна и бледа, стиснала цветята като булчински букет.
Защо бяха я погребали в бяло? Гейдж не знаеше.
— Някога ми носеше глухарчета и от дивите лютичета и теменужки, които изпъстряха малкия хълм до къщата ни през лятото.
Гърлото му пареше и едва удържаше тръпнещото му сърце.
— Помня.
— Нима? — Тя вдъхна от уханието на розите, червени като кръв върху бялата й рокля. — Човек не знае какво запомнят малките момчета и какво не. Разхождахме се в гората и в полето. Помниш ли и това?
— Да.
— Сега на местата ни за разходка има къщи. Но можем да се поразходим и тук.
Полите й изшумоляха, когато се завъртя и закрачи с цветята в ръката си.
— Остава толкова малко време — каза тя. — Страхувах се, че няма да дойдеш отново след онова, което преживя тук последния път. — Погледна го в очите. — Не можах да го спра. Беше много силно, и става все по-силно.
— Зная и това.
— Гордея се с теб, че остана, че си толкова смел. Каквото и да стане, искам да знаеш, че се гордея с теб. Ако… ако не успееш, ще те чакам. Не искам да се боиш.
— То се храни със страх.
Майка му отново го погледна. Между нежните венчелистчета на една роза изпълзя лъскав черен стършел, на очите й продължиха да се взират в него.
— С много неща се храни. Имало е цяла вечност да развива вкуса си. Ако можете да го спрете…
— Ще го спрем.
— Как? Остават само няколко седмици. Какво можеш да направиш този път, което досега не си правил? Освен да бъдеш смел. Какво възнамеряваш да правиш?
— Каквото е нужно.
— Все още търсиш отговори, а времето изтича. — Тя нежно му се усмихна, докато кимаше, и втори, а после и трети черен стършел изпълзя между червените венчелистчета. — Винаги си бил смело и упорито момче. Толкова години баща ти трябваше да те наказва.
— Трябваше?
— Какъв избор имаше? Не помниш ли какво направи?
— Какво?
— Уби и мен, и сестричката си. Не помниш ли? Разхождахме се из ливадите, също както сега, и ти побягна. Дори когато ти казах да спреш, бягаше ли, бягаше, и падна. Плака толкова много, горкото ми момче.
Широката й усмивка сияеше, докато розите бълваха стършели. Забръмча цял рояк.
— Коленете ти бяха ожулени и изподраскани. Трябваше да те нося на ръце, а беше твърде тежък за мен. Виждаш ли?
Тя разпери ръце и по бялата рокля се появиха кървави петна. Стършелите се събираха на бръмчащи черни облаци, докато дори от розите бликна кръв.
— Само няколко дни по-късно, толкова кръв и болка имаше. Заради теб, Гейдж.
— Това е лъжа. — Гласът бе на Сибил, която изведнъж се бе появила до него. — Ти си лъжа. Гейдж, това не е майка ти.