— Зная.
— Вече не е толкова красива — каза създанието. — Искаш ли да видиш?
Бялата рокля се превърна в изпоцапани дрипи върху изгнила плът. Смехът му отекваше, докато дебели червеи пълзяха през плътта и под нея се показаха оголени кости.
— А ти? — обърна се то към Сибил. — Искаш ли да видиш татко си?
Костите се преобразиха в мъж с незрящи очи и чаровна усмивка.
— Ето я моята принцеса. Дай целувка на тате!
— Още лъжи.
— О, не виждам! Не виждам! Не мога да видя каква жалка отрепка съм. — Съществото се смееше гръмогласно. — Предпочетох смъртта пред теб. — От устата му изпълзяха стършели. — По-добре смърт, отколкото вечното ти досаждане, тази обсебваща любов, от която ми се гадеше. Не се замислих, преди… — Имитира опиране на пистолет до слепоочието си. Главата му се пръсна и потече ужасяваща пихтия от кръв, кости и мозък. — Това е истината, нали? Спомни ли си, кучко? — Единственото му сляпо око се завъртя в орбитата си и образът избухна в пламъци. — Чакам ви и двамата. Ще изгорите. Всичките ще изгорите.
Гейдж се събуди, стиснал ръката на Сибил, и срещна втренчения й поглед.
— Добре ли си?
Тя кимна, но не помръдна, когато той се надигна. Дъхът й трепереше. Зората изпълваше стаята с бледа светлина.
— Не бяха те — успя да промълви Сибил. — Не бяха те и не беше истина.
— Така е. — Решил, че и двамата се нуждаят от това, Гейдж отново хвана ръката й. — Как го направи? Как проникна в съня ми?
— Не зная. Виждах те, чувах те, но отначало бях далеч… не участвах. Сякаш гледах филм или пиеса, но през някакъв воал. После влязох. Напрегнах се… — Тя недоволно поклати глава. — Не, не беше точно така. Не беше съзнателно, а по-скоро неволно. Като отместване на завесата със замах, когато си ядосан. Ядосах се, защото ми се струваше, че вярваш в онова, което то казва.
— Не вярвах. От самото начало знаех, че е то. Веднъж се подведох — промърмори Гейдж.
— Преструвал си се? — Сибил затвори очи за миг. — Добър си.
— Търси най-силния ни коз, иска да разбере какво имаме. А ни разкри повече, отколкото ние на него.
— Че все още има време. — Сибил седна до него. — Колкото и силно да става, на каквото и да е способно, все пак трябва да изчака до седми за истинското шоу.
— Точка за дамата. Време е за нашия блъф. Трябва да накараме копелето да повярва, че имаме повече, отколкото в действителност.
— И този блъф ще бъде…?
Гейдж стана, отиде до тоалетката и отвори едно чекмедже.
— Примамка.
Сибил прикова поглед в хелиотропа в ръката му.
— Трябва да го пазите на сигурно място, а не да го подмяташ… Почакай. Дай да погледна.
Гейдж нехайно подхвърли камъка във въздуха, а после към нея.
— Това не е нашият камък.
— Не е, избрах го в магазин за сувенири преди няколко дни. Но за минута те заблуди.
— Със същата големина е, но не точно същата форма. Може би и този притежава сила, Гейдж. При проучванията си открих, че хелиотропите са част от камъка Алфа.
— Не е нашият. Онзи, от който то се страхува. Може би си струва да проверим колко и какво е готово да стори, за да се добере до това, което смята за камъка от амулета на Дент.
— И колко ще се ядоса, когато разбере — ако разбере, че е имитация.
— Нищо няма да бъде прекалено. То използва болката ни срещу нас, трагедиите ни. Нека му върнем услугата. Камъкът е помогнал на Дент да го възпре за триста години. Държал го е оковано достатъчно дълго, за да подготви почвата за нас и това, което правим. Сигурно е било една от големите му загуби.
— Добре. Как ще измамим демона?
— Имам някои идеи.
Тя също имаше свои, свързани със следи, на които бе попаднала при проучванията си, но не желаеше да поеме по тях. Затова не ги сподели, а търпеливо изслуша неговите.
Няколко часа по-късно Сибил излетя през задната врата като фурия. Завъртя се, когато Гейдж я последва и затръшна вратата.
— Нямаш право да кроиш подобни планове и да вземаш тези решения на своя глава.
— Имам, по дяволите. Става дума за моя живот.
— За живота на всички ни! — сопна се тя в отговор. — Писано е да бъдем екип. Трябва да работим като екип.
— Писано? Омръзна ми да слушам твоите глупости за съдбата и онова, което е писано. Сам правя избори и се справям с последиците. Няма да позволя някакъв древен пазител да взема решения вместо мен.