— Сега пък аз съм идиот? — Фокс рязко се обърна към Лейла. — Той блъска и разтърсва Сибил, казва ми да стоя настрана, а аз съм идиот?
— Не съм казала, че си, а че не бива да се държиш като такъв. Но очевидно съм се излъгала.
— Не нападай мен. Не аз започнах тази глупава игра.
— Все едно кой я е започнал — Кал протегна ръце напред, — сега тя приключва веднага.
— Кой ти окачи златна звезда и ти даде право да се разпореждаш? — попита Гейдж. — Не ми казвай какво да правя. Първо, нямаше да се намираме в това положение, ако не беше глупавият ти ритуал за кръвно братство с онзи женчовски скаутски нож.
Последва порой от викове и обвинения, които се сливаха в грозна смесица от гняв, негодувание и болка. Думите се сипеха като юмручни удари и никой не обърна внимание на притъмнялото небе и грохота на приближаваща буря.
— О, спрете! Просто спрете. Млъкнете всички! — Сибил надвика глъчката и изведнъж настъпи напрегнато мълчание. — Не виждате ли, че той не дава пет пари за нашите мисли и чувства? Интересува се само от себе си, може би винаги е било така. Щом е решил да тръгне по свой път, ще тръгне. Лично аз приключих с него. — Тя погледна Гейдж в очите. — Край.
После тръгна обратно към къщата.
— Сиб! Мамка му! — Куин стрелна мъжете с убийствен поглед. — Добра работа свършихте. Хайде, Лейла.
Когато двете жени гневно закрачиха след Сибил, Кал отново изруга.
— За кого се мислиш, та ме забърка в това? Със сигурност не си този, за когото те смятах. Може би Сибил е права. Може би е крайно време да приключим с теб.
— Най-добре се успокой — успя да каже Фокс, когато Кал ги остави. — Дай си малко време да се успокоиш, освен ако наистина искаш да бъдеш сам.
Когато Гейдж най-сетне остана сам с гнева и негодуванието си, мислите му поеха по трънливия път на обвиненията и огорчението. Всички те се бяха настроили срещу него, защото бе имал смелостта да предприеме решителна крачка, да престане да седи със скръстени ръце, забил нос в схеми и графики. Да вървят по дяволите. Всичките.
Извади хелиотропа от джоба си и го огледа. Не означаваха нищо за него. Абсолютно нищо. Рисковете, усилията, работата, годините. Беше се връщал тук, отново и отново. Неведнъж бе проливал кръвта си. И за какво?
Сложи камъка върху парапета на терасата и мрачно се загледа в разцъфналите градини на Кал. За какво? За кого? Какво му бе дал Холоу? Мъртва майка, баща пияница. Съжаление и подозрителност в погледите на добрите граждани. И, да, съвсем наскоро — оковаване с белезници и тормоз от негодник, когото градът смяташе за достоен да носи полицейска значка.
Тя била приключила с него? Усмихна се самодоволно при мисълта за Сибил. Не, той бе приключил с нея. Хокинс Холоу и всички в него можеха да вървят по дяволите.
Обърна се и се втурна в къщата да вземе нещата си.
То се процеждаше между дърветата като отровен черен дим. Вътре отново звучаха гневни гласове и черната мъгла сякаш тръпнеше от удоволствие. Пълзейки по тревата и красивите цветни лехи, започна да приема образ. Крайници, тяло и глава, която се мяташе наляво-надясно в сумрака. Откроиха се пръсти, крака, очи, святкащи в неземно зелено, докато се приближаваше към кокетната къща с широка тераса и весели цветя, преливащи над лъскавите саксии.
Уши, лице и уста, разтегната в широка усмивка, която разкриваше бляскави зъби. Вълнението му всяваше тръпки на ужас. С наслада размазваше кръв по зелената трева, по ярките цветя.
Скоро всичко щеше да изгори и то щеше да танцува върху кървавата пепел. Момчето затанцува с пъклено задоволство, скочи и приклекна върху парапета до камъка. Толкова е малък, помисли си то. Нещо толкова малко да създаде толкова неприятности за толкова дълго време.
Наклони глава. Какви ли тайни криеше този камък? Каква сила? И защо тези тайни бяха запечатани в него и нямаше сила, която да ги разбули? Скрити и от тях, помисли си момчето. Да, пазителят им бе дал ключа, но не и ключалката.
Искаше му се да докосне зелената му повърхност на кървавочервени петна. Да проникне под нея и да открадне онова, което се спотайва вътре. Протегна ръка, но я отдръпна. Не, по-добре бе да го унищожи. Винаги бе по-добре да унищожава. Разпери ръце над камъка.
— Хей, ти! — извика Гейдж от прага и простреля момчето точно в средата на челото.
То изпищя и гъстата черна течност, която потече от раната му, изпълни въздуха със зловоние. Скочи, дори когато Гейдж продължи да стреля и другите се втурнаха навън. Кацнало на покрива, създанието оголи зъби като бясно куче.