— Не искам чай. Не искам легло.
— Ще получиш и двете.
Сибил отмести главата му от скута си, погали го по бузата и стана. Ако изобщо разбираше мъжете, и особено Гейдж, той би предпочел наоколо да няма жени, докато приятелите му го влачат към къщата.
— Искам кафе — каза Гейдж, но жените вече бяха вътре.
— Не се и съмнявам. Куин е права за белега — добави Фокс. — Никога не са ни оставали белези, от ритуала за кръвно братство досега.
— Но и никога демонът не се е опитвал да отхапе парче от някого от нас — намеси се Кал. — Не е успявал да направи нищо подобно, дори през Седемте.
— Времената се менят. Помогнете ми, нека първо опитам да седна. — Придържан от приятелите си, Гейдж успя да изправи гръб. Световъртежът бе убийствен. — Господи! — Той опря чело на свитите си колене. — Никога не съм усещал толкова силна болка, а доста съм си патил. Крещях ли?
— Не. Изведнъж пребледня и падна като труп.
Кал изтри потта от челото си.
— Мислено пищях като момиче. Къде е ризата ми? — попита той, когато повдигна глава и видя, че е гол до кръста.
— Наложи се да я разкъсаме, за да стигнем до раната — отвърна Фокс. — Не помръдваше, дори не трепваше, Гейдж. Едва дишаше. Кълна се, помислих, че с теб е свършено.
— Беше. Почти си бях отишъл. — Гейдж бавно извърна глава и притисна пръсти към белега на рамото си. — Вече дори не боли. Чувствам се слаб, вие ми се свят, но няма болка.
— Трябва да поспиш. Знаеш как е — добави Кал. — Възстановяването изцежда силите.
— Да, може би. Ще ми помогнете ли да стана?
С ръце, обвити около раменете на приятелите му, Гейдж с мъка се изправи. Когато едва измина петте крачки до къщата, най-сетне прие, че се нуждае от сън. Когато погледна към празния парапет, през него премина тръпка на задоволство.
— Копелето разби камъка на пух и прах.
— Да. Можеш ли да изкачиш стъпалата?
— Мога.
Всъщност все още се подсмихваше през зъби, докато Кал и Фокс почти го внесоха на ръце в къщата.
Твърде уморен, за да спори с три жени, изпи чая, натрапен от Сибил. И се отпусна върху леглото с идеално пригладени чаршафи и бухнати възглавници.
— Защо не полежиш с мен, сладурче?
— Много мило предложение, скъпи — отвърна с усмивка Фокс.
— Не ти. — Гейдж нехайно махна с ръка срещу него и посочи към Сибил. — Момичето с големите кафяви очи. Всъщност може би всичките красавици могат да полежат с мен. Има достатъчно място.
— Какво си сложила в този чай? — полюбопитства Кал.
— Тайна съставка. Вървете. — Сибил седна на ръба на леглото. — Аз ще остана при него, докато заспи.
— Ела по-близо и го кажи отново.
Сибил с усмивка отпрати другите, наклони глава и изпитателно се вгледа в лицето му.
— Здравей, прелест моя.
— Здравей, хубавецо. Беше тежка сутрин за теб. Заспивай.
— Вбесих те.
— И аз теб. Такъв беше планът.
— Дяволски добър план.
— Рискован и потенциално глупав.
Той се усмихна самодоволно.
— Получи се.
— Няма спор.
— Не мислех онази глупост, която казах за баща ти.
— Зная. Шшт!
Сибил се наведе и го целуна по бузата.
— Може би мислех част от другите глупости… не помня. А ти?
— Ще поговорим за това по-късно.
— Тя… Ан Хокинс каза, че ще плачеш за мен. Че това ще ме спаси. Направи го. Ти ме върна към живота, Сибил.
— Само ти дадох начален тласък. Сам свърши останалото, Гейдж. — Потръпвайки, тя потърка буза в неговата. — Помислих, че ще умреш. Никога не съм била така изплашена, така разкъсвана отвътре. Помислих, че ще умреш. Че ще ни напуснеш. Че ще те загубя. Умираше в ръцете ми, и в онзи момент осъзнах, че…
Сибил повдигна глава и замълча, когато видя, че е заспал.
— Е — въздъхна дълбоко тя, после още веднъж, — така е по-добре. Няма смисъл да правя унизителното признание, в момент на слабост и за двама ни, че съм проявила глупостта да се влюбя в теб.
Хвана ръката му и остана при него още малко, питайки се дали ще е достатъчно разумна да превъзмогне това увлечение.
— Мислиш ли, че е нужно?
Сибил бавно отмести поглед от лицето на Гейдж към това на Ан Хокинс.
Не се изненада, че остана толкова спокойна. Беше го очаквала и бе виждала далеч по-шокиращи неща от появата на призрак край нечие легло в юнски ден.