— Изглеждаш по-добре.
— И се чувствам по-добре. А наистина бях доста зле. — Гейдж наля последната чаша кафе и си помисли, че някой трябва да свари прясно. С тази мисъл се обърна и се загледа в нея. — Би ли сварила още малко кафе? Едва не умрях.
— Ако се заемеш с нещо обикновено и всекидневно като варене на кафе, може би по-лесно ще се върнеш към живота.
„Дотук със сладките приказки“, си каза Гейдж. Намери голям пакет чипс върху плота и пъхна ръка вътре.
— Какво имаше в чая?
Тя само се усмихна.
— Около четири часа сън очевидно. Някой намина да те види, докато спеше.
— Кой?
— Ан Хокинс.
Гейдж замислено отпи глътка кафе.
— Така ли? Съжалявам, че съм пропуснал това.
— Добре си поговорихме, докато ти хъркаше.
— Чудесно. За какво?
— За живота, любовта и преследването на щастието. — Сибил повдигна бутилката с вода. — За демони и смърт както обикновено.
— Отново чудесно. Намислила си нещо.
Изглежда напрегната, помисли си той. Колкото и да се преструваше, не можеше да го скрие.
— Работя върху идея, която ми хрумна по време на разговора ни. Ще я обсъдим, когато се оформи малко по-ясно. Тя те обича.
— Моля?
— Тя те обича. Пролича от начина, по който те гледаше, докато ти спеше. Ако съдя по изражението ти сега, мисля, че за мъжкар като теб е малко смущаващо да чуе нещо подобно. Но това видях на лицето й, долових го в гласа й. Беше очевидно. Сега си намери някакво занимание другаде и ме остави да работя.
Вместо това той се приближи, сграбчи я за косите и наведе главата й назад, за да впие устни в нейните. Мигът бе светъл и опияняващ. Отново се почувства замаян и завладян от еуфория, преди да я пусне.
Очите й се отвориха бавно и сънено.
— Какво беше това?
— Още нещо обикновено и всекидневно, което ще ми помогне да се върна към живота.
Тя се засмя.
— Голям сладур си. О, по дяволите. — Притегли го към себе си и отпусна глава на рамото му, където бе белегът от ухапването. — Изплаши ме. Здравата ме изплаши.
— И аз се изплаших. Отивах си. Всъщност не ми се стори толкова ужасно. — Отново наклони главата й назад. Това лице, помисли си той, тези очи. Те бяха горели пред погледа му, в съзнанието му. Те го бяха върнали. — Чух те да ме смъмряш. Дори ме зашлеви.
— Този път беше само лек шамар. Зашлевих те по-рано, при страхотното ни представление на терасата.
— Да. Всъщност не помня да сме планували юмручни удари.
— Какво да кажа. Гениална съм в импровизациите. Освен това сериозно те вбесих, а ни трябваше солидна доза гняв, за да подмамим Голямото зло. Такъв беше твоят план, не помниш ли? Каза, че играта трябва да загрубее, за да се получи нещо.
— Да. — Той повдигна ръката й, огледа я. — Имаш добро дясно кроше.
— Може би, но май ръката ми пострада повече, отколкото лицето ти.
Гейдж сви ръката й в хлабав юмрук и я повдигна към устните си. Над кокалчетата й видя как големите кафяви очи се отварят широко.
— Какво? Не ми ли е позволен малък романтичен жест?
— Не. Да. Да — каза тя. — Просто не очаквах.
— Мога да ти предложа и други, но имаме споразумение. — Заинтригуван от реакцията й, той потърка с палец кокалчетата, които бе целунал. — Без свалки. Може би искаш да отменим споразумението като нещо неактуално.
— А… може би.
— Е, тогава какво ще кажеш да… — Замълча, когато чу входната врата да се отваря и затваря с трясък. — Да продължим този разговор друг път, а?
— Да, друг път.
Фокс влезе пръв, с две чанти върху количка.
— Я виж кой се е завърнал от отвъдното. Носим храна, провизии, бира. Две каси в колата. Иди да помогнеш на Кал.
— Има ли и кафе? — попита Гейдж.
— Цял килограм на зърна.
— Смели и свари малко — нареди Гейдж и излезе да помогне с разтоварването.
Сибил погледна Фокс, който вече изваждаше кока-кола от хладилника.
— Ще бъдеш ли така добър да вземеш това навън и в близкия един час тук да не влиза никой от твоя вид?
— Не мога. Нося бързо развалящи се продукти. — Фокс извади мляко от едната чанта с покупки. — Освен това умирам от глад.
— Е, добре. — Сибил се отдръпна от лаптопа. — Ще ти помогна да ги прибереш. После ще хапнем и ще поговорим.