— За мен беше край на предишния ни живот. — Самата истина е, помисли си Гейдж. — Когато ти умря, свършиха добрите дни.
— Горкото момче. Мразиш ли ме за това, че те изоставих?
— Не си ме изоставила. Ти умря.
— Почти същото е. — В очите й се изписа тъга или може би съжаление. — Не бях до теб — по-лошо, отколкото да те оставя сам. Оставих те с него. Позволих му да посее в мен семето на смъртта. И ти остана сам и безпомощен пред баща, който те бие и ругае.
— Защо се омъжи за него?
— Жените са слаби, както навярно вече си разбрал. Ако не бях слаба, щях да го напусна, да те взема със себе си и да замина далеч от него и това място. — Тя леко се обърна назад към Холоу. Гейдж долови в очите й нещо друго, проблеснало само за миг, нещо по-светло от съжаление. — Трябваше да защитя и двама ни. Щяхме да си живеем добре, далеч оттук. Но мога да те защитя сега.
Той проследи движенията й, спускането на косите й, шумоленето на тревите в краката й.
— Как мъртвите могат да защитят живите?
— Виждаме повече. Знаем повече. — Тя отново застана с лице към него и протегна ръце напред. — Попита защо съм тук. Ето за това. За да те защитя, след като не го сторих приживе. Да те спася. Да ти кажа да заминеш. Да напуснеш този град. Тук няма нищо, освен смърт и нещастия, болка и загуба. Заминеш ли, ще живееш. Останеш ли тук, ще умреш, ще изгниеш в земята като мен.
— Слушай, отначало се справяше добре. — В него се надигна хладен и свиреп гняв, но тонът му остана спокоен и почти нехаен. — Щях да се хвана, ако беше продължил още малко с тази игра на мама и синче. Но прибърза.
— Искам само да си в безопасност.
— Искаш смъртта ми. Ако не да умра, поне да се махна оттук. Няма да ходя никъде, а ти не си майка ми. Свали дегизировката, негоднико!
— Мама ще те напляска за това.
С широк замах, демонът разсече въздуха. Силата накара Гейдж да се олюлее. Преди той да възвърне равновесието си, създанието се преобрази.
Очите му станаха червени, от тях потекоха кървави сълзи, а зловещият му смях кънтеше.
— Лошо момче! Ще накажа и теб, и лошите ти приятелчета. Ще одера кожите ви, ще изпия кръвта ви, ще оглозгам костите ви.
— Да, да.
Показвайки безразличие, Гейдж пъхна палци в предните си джобове.
Лицето на майка му се превърна в нещо грозно и нечовешко. Тялото се разкриви и прегърби, на ръцете и краката се появиха извити нокти, после — копита. Накрая всичко се разми и изгуби сред гърчеща се черна маса, която изпълни въздуха с мирис на смърт.
Зловонието лъхна Гейдж, но той не помръдна от мястото си. Нямаше оръжие и след бърза преценка на положението реши да играе на късмет. Сви ръката си в юмрук и го стовари сред безформения черен облак.
Издърпа ръката си и отново удари. Дъхът му секна от болката, но стисна зъби и нанесе трети удар. Създанието изпищя. Ярост, помисли си Гейдж. Неистова ярост го издигна над гроба на майка му и го повали на земята.
Демонът застана облегнат на паметната плоча, в образа на момче, който често приемаше.
— Ще молиш за смърт — заговори то. — Дълго след като разкъсам другите на парчета, ще ме умоляваш. Ще пирувам с теб години наред.
Гейдж изтри кръвта от устните си и се усмихна, въпреки че усещаше гадене и световъртеж.
— Искаш ли да се обзаложим?
Съществото с лице на дете заби нокти в гърдите си и ги раздра. После с изблик на гръмогласен смях изчезна.
— Полудял е, мамка му. Кучият син е луд.
Гейдж се надигна, пое си дъх и погледна ръката си. Бе зачервена и покрита с мазоли, от които течеше слуз, както и от няколко прободни рани, навярно от зъби. Докато зарастваха, болката бе нетърпима. Придържайки пострадалата ръка пред гърдите си, той се изправи, но залитна, когато земята сякаш се разлюля под краката му. Трябваше отново да поседне, облегнат с гръб на надгробната плоча на майка си и сестра си, докато гаденето отмине и престане да му се вие свят. Под приятното майско слънце, в компанията само на мъртвите, започна да вдишва и издишва, за да понесе болката, и съсредоточи ума си върху заздравяването. Най-сетне паренето намаля и той възвърна силата си.
Стана, хвърли последен поглед към гроба и се отдалечи.
Отби се в цветарския магазин и купи пъстър пролетен букет, който накара продавачката Ейми да се запита коя ли е щастливката. Остави я да се чуди. Трудно можеше да обясни, а и не бе работа на Ейми, по дяволите, че в ума му се въртят мисли за майки и цветя.
Това бе едно от многото неща в малкия град, които го дразнеха. Всеки искаше да знае всичко за всеки друг или се преструваше на всезнайко. Когато не знаеха достатъчно, просто съчиняваха неща, за които се кълняха, че са истина.