В Холоу мнозина шушукаха и злословеха по негов адрес. „Бедното дете“, „този разбойник“, „хулиган“, „напаст“… Може би някога се бе засягал от тези приказки и навярно болката се бе запечатала дълбоко в него. Но имаше нещо, което можеше да се нарече мехлем. Имаше Кал и Фокс. Имаше семейство.
Майка му отдавна беше напуснала този свят. Днес това го бе връхлетяло с цялата си сила и го бе накарало да се реши на отдавна отлаган жест.
Разбира се, можеше тя да не е вкъщи. Всъщност Франи Хокинс почти не работеше извън дома си. Нейната работа бе домът й и множеството комитети, на които бе председател или член. Ако в Холоу се появеше някакво сдружение или организация, най-вероятно майката на Кал имаше пръст.
Спря зад чистата й, добре поддържана кола, която познаваше, на алеята пред кокетната къща, в която семейство Хокинс живееха, откакто той се помнеше. И видя кокетната й стопанка, коленичила върху розова постелка, да засажда нещо, може би петунии, в края на впечатляващата градина.
Лъскавите й руси коси се подаваха под широкопола сламена шапка, а ръцете й бяха скрити в груби кафяви ръкавици. Гейдж предположи, че нарича тъмносиния панталон и розовата тениска „работни дрехи“. Дочула колата, жената извърна глава и щом го зърна, на миловидното й лице засия усмивка.
Винаги бе смятал това за малко чудо. Искреността, с която му се усмихваше всеки път. Изправяйки се, тя свали ръкавиците си.
— Каква хубава изненада. О, виж тези цветя! Прекрасни са, почти колкото теб.
— Сякаш нося пясък на плажа.
Франи докосна бузата му и взе букета.
— Никое цвете в дома ми не е излишно. Да влезем да ги натопя.
— Прекъснах те.
— Градинарската работа няма край. Все си намирам по нещо.
Гейдж знаеше, че същото се отнася и за къщата й. Тя тапицираше, шиеше, боядисваше и изработваше малки украшения. Но обстановката винаги бе топла и уютна, без никаква претенциозност и скованост.
Преведе го през кухнята до пералното помещение, където, вярна на себе си, Франи Хокинс имаше специална мивка за аранжиране на цветя.
— Ще ги сложа във ваза и ще донеса нещо студено за пиене.
— Не искам да ти досаждам.
— Гейдж… — Франи нехайно махна с ръка в отговор на възраженията му, извади ваза и наля вода. — Седни на верандата. Денят е твърде хубав, за да стоим вътре. Ще донеса чай с лед.
Гейдж изпълни заръката, главно защото се нуждаеше от време да реши какво точно е дошъл да й каже и как да го каже. Беше се потрудила доста и в задния двор, и със саксиите си. Всички цветове, форми и съчетания изглеждаха съвършени и същевременно — напълно естествени. Беше я виждал и знаеше, че всяка година скицира лехите си и разположението на саксиите.
За разлика от майката на Фокс, Франи Хокинс не допускаше чужди ръце да плевят. Не желаеше някой да изтръгне петуниите или нещо друго вместо плевелите. Но Гейдж бе пренесъл доста тор и камъни за нея през годините, което донякъде правеше тази градина, достойна за корица на списание, и негова, макар и в много ограничен смисъл.
Жената излезе. Носеше студен чай с дъх на мента в тумбеста зелена кана, високи чаши в комплект с нея и чинийка със сладки. Седнаха до масата под сенника, на верандата с изглед към старателно окосена морава и безброй цветя.
— Често си спомням за тази градина — сподели той. — Фермата на Фокс беше като свят на приключенията, а това…
Франи се засмя.
— Манията на мамчето на Кал?
— Не. Нещо средно между приказна страна и светилище.
Насмешката й премина в тих израз на умиление.
— Какви прекрасни думи!
Вече знаеше какво иска да й каже, осъзна Гейдж.
— Винаги сте ме приемали. Днес се сетих за това. Ти и майката на Фокс винаги ме пускахте в домовете си. Нито веднъж не ме отпратихте.
— Защо да го правя, за бога?
Той се вгледа в красивите й сини очи.
— Баща ми беше пияница, а аз носех само неприятности.
— Гейдж!
— Ако Кал или Фокс се забъркваха в нещо, сигурно аз го бях започнал.
— Мисля, че и те измисляха доста пакости и те забъркваха в тях.
— Ти и Джим винаги сте се грижили да имам покрив над главата. Ясно ми давахте да разбера, че съм добре дошъл под вашия, когато се нуждая. Държахте баща ми на работа в центъра, дори когато заслужаваше да го изгоните, и го правехте заради мен. Но никога не го правехте като подаяние. Вие и родителите на Фокс ми осигурявахте дрехи, обувки и работа, за да имам пари за харчене. И никога не сте ме карали да чувствам, че е от съжаление към бедното хлапе на Търнър.