Пътят зад него бе тъмен и почти не се виждаше под дъжда, когато Фокс сграбчи дръжката на вратата.
Гейдж и Сибил седнаха на пода в хола с лице един към друг. Протегнаха ръце напред и преплетоха пръсти.
— Мисля, че трябва да се съсредоточим върху трима ви — каза тя на Гейдж — и камъка. Всичко е започнало от вас. И ние ще започнем от тук. Вие тримата и камъкът.
— Струва си да опитаме. Готова ли си?
Тя кимна и успокои дишането си едновременно с него. Първо в съзнанието й изплува той. Съсредоточи се върху онова, което видя в него, отвъд лицето, очите и ръцете му. Продължи с Кал и мислено го постави рамо до рамо с Гейдж. Видя физическия Кал и духовния му образ, преди да извика и Фокс.
Братя, помисли си тя. Кръвни братя. Мъже, които бяха готови да се борят един за друг, вярваха един в друг и се обичаха.
Ромонът на дъжда се усили. Почти проглуши ушите й. Тъмен път, дъждовен порой. На светлината на фарове мократа настилка изглеждаше като черно стъкло. Двама мъже стояха в дъжда върху него. За миг ясно зърна лицето на Фокс, както и пистолета, който проблесна, насочен срещу него.
Отпусна се задъхана и потърси опората, която внезапно бе загубила. Смътно чу гласа на Гейдж:
— Фокс е в опасност. Да вървим.
Замаяна, Сибил се надигна на колене, когато Лейла се втурна към Гейдж и сграбчи ръката му.
— Къде? Какво става? Идвам с вас.
— Не, оставаш тук. Да тръгваме!
— Прав е. Пусни го. Остави на тях. — С трепереща ръка Сибил здраво хвана тази на Лейла. — Не зная колко време имат.
— Мога да го намеря. Мога. — Лейла стисна ръцете на Сибил и Куин и насочи цялата си дарба към Фокс. Зелените й очи се премрежиха, заблестяха. — Близо е. Само на няколко километра… Опитва се да се свърже с нас. Първият завой, първият на Уайт Рок Роуд от фермата насам. Бързо! Бързо! Напър е. Има пистолет.
Фокс се приведе под дъжда и повдигна капака на пикапа.
Можеше да измайстори какво ли не. Да скове маса, да шпаклова стена, никакъв проблем. Но двигатели? Не бе толкова на „ти“ с тях. Елементарни неща, разбира се — да смени маслото, да зареди акумулатора, да поднови някоя част.
Докато стоеше в дъжда и към него се приближаваха светлини на фарове, елементарните познания и дарбата му бяха достатъчни, за да прецени ситуацията. Да се справи с всичко накуп? Може би не бе толкова просто.
Можеше да побегне, но просто не беше в негов стил. Фокс се обърна и се загледа в Дерек Напър, който се клатушкаше към него през дъжда.
— Загазил си, а?
— Така изглежда. — Фокс не видя, а по-скоро усети пистолета в ръката на Напър. — Колко захар сипа?
— Не си толкова глупав, колкото изглеждаш. — Напър повдигна оръжието. — Ще си направим малка разходка в гората, О’Дел. Ще си поговорим за уволнението ми от работа заради теб.
Фокс не погледна надолу към пистолета, а продължи да се взира в очите на Напър.
— Заради мен? Доколкото си спомням, ти сам напусна.
— Онази уличница, майка ти, и двамата женчовци не са тук да ти помогнат, а? Сега ще разбереш какво се случва с всеки, който ми върти мръсни номера, както ти се опитваш, откакто се помня.
— Значи така приемаш нещата? — заговори Фокс почти шеговито. Леко промени позата си, стъпи здраво на крака. — Аз ли ти въртях мръсни номера всеки път, когато ми се нахвърляше на детската площадка? Когато ме издебна на паркинга пред банката? Странна работа. Може да се каже, че съм ти спретнал някой и друг номер при всеки твой несполучлив опит да ме пребиеш.
— Като разбереш какво те очаква сега, ще ти се прииска да те бях пречукал.
— Свали този пистолет и си върви, Напър. Мога да кажа, че не искам да пострадаш, но какъв смисъл има да лъжа? Свали го и си върви, докато все още можеш.
— Докато аз все още мога? — Напър допря дулото до гърдите на Фокс и го побутна крачка назад. — Наистина си глупак. Мислиш си, че можеш да ме нараниш? — крещеше той. — Кой държи пистолета, нещастнико?
Не откъсвайки поглед от очите му, Фокс замахна с бейзболната бухалка, която бе крил зад гърба си. Усети силата на удара, както и убийствената болка в ръката си при забиването на куршума. Оръжието се плъзна по пътя и изчезна в мрака и дъжда.
— Никой. Ти си нещастник. — Фокс замахна още веднъж, за по-сигурно, и този път нанесе удар в корема на Напър. Повдигна бухалката като играч в очакване на топка и погледна мъжа, повален до краката му. — Сигурно съм счупил ръката ти. Обзалагам се, че адски боли.