— Как така беше изчезнало?
— Не чу ли какво казах? Ти беше мъртъв. Не умиращ, в безсъзнание или някакво умопомрачение. Когато стигнахме до теб, беше мъртъв.
— Вие? Всички ли?
— Да, да, да.
Сибил закри лицето си с ръце.
— Престани. — Той рязко ги отмести. — Убихме ли го?
Насълзените й очи срещнаха погледа му.
— Убихме теб.
— Глупости. Унищожихме ли го, Сибил? Сразихме ли го, когато магическият камък се заби в него?
— Не съм сигурна… — Но когато Гейдж обхвана раменете й, тя затвори очи и потърси сила в себе си. — Да. Не остана и помен. Ти го прати право в ада.
Лицето му светна като огъня, който гореше зад него.
— Вече знаем как ще стане.
— Не говориш сериозно. То те уби.
— Видяхме Фокс мъртъв край пътя. Сега спи като бебе на онзи неудобен диван или прави секс с Лейла. Потенциални възможности, не забравяй. Това е едно от любимите ти неща.
— Никой от нас няма да ти позволи да го сториш.
— Никой от вас не решава вместо мен.
— Защо трябва да бъдеш ти?
— Това е хазарт. — Гейдж сви рамене. — Моята специалност. Успокой се, скъпа. — Нехайно погали ръката й. — Стигнахме толкова далеч. Ще се поровим още, ще преценим нещата от всеки ъгъл, възможностите. Хайде да поспим.
— Гейдж…
— Ще поспим и утре ще помислим трезво.
Но докато лежеше в мрака и знаеше, че тя лежи будна до него, Гейдж вече бе взел решение.
Седемнадесета глава
Каза им на сутринта, и бе напълно искрен. После изпи кафето си, докато около него се водеха спорове и се обсъждаха алтернативи. Ако някой от тях бе предложил да се хвърли в бездната на ада без парашут, помисли си Гейдж, и той би реагирал така. Но трябваше да е точно той и за това имаше важна причина.
— Ще теглим жребий. — Фокс стоеше намръщен, с ръце в джобовете. — Тримата. Ще го направи този, който изтегли късата клечка.
— Извинявай. — Куин размаха пръст срещу него. — Шестима сме. Всички ще теглим.
— Шест и половина. — Кал поклати глава. — Ти си бременна и няма да си играеш с живота на бебето.
— Щом баща му може да участва, може и майката.
— Бащата не го носи в корема си — изтъкна Кал.
— Преди да говорим за някакъв глупав жребий, трябва да помислим. — На път да рухне, Сибил се обърна с гръб към прозореца, през който досега се бе взирала навън с празен поглед. — Няма да се държим, сякаш със сигурност един от нас ще умре. Господи, кой да бъде? Никой тук не желае един да се пожертва заради всички.
— Съгласна съм със Сибил. — Лейла потърка ръката на Фокс за успокоение. — Камъкът е оръжие, очевидно най-мощното. Трябва да проникне в Туис, но как?
— Да го изстреляме по някакъв начин — замислено каза Кал. — Можем да изобретим нещо.
— Какво, прашка? Катапулт? — попита Гейдж. — Или оръдие? Това е начинът. Нужно е не просто камъкът да проникне в Туис, а някой от нас да го отнесе и натика в гърлото му. Нужна е кръв, нашата кръв.
— Ако наистина е така, в което не сме сигурни, връщаме се на жребия.
Кал побутна кафето си и се приближи към Гейдж.
— Тримата сме заедно от първия ни ден. Не си го решил ти.
— Не съм. Просто така е било писано.
— Но защо точно ти? Посочи ми причина.
— Дошъл е моят ред. Толкова е просто. Ти прободе създанието с нож през зимата и разбрахме, че можем да го нараним. Два месеца по-късно Фокс ни показа, че можем да натрием носа му и да останем живи. Нямаше да сме толкова близо до края, ако вие двамата не бяхте направили тези неща. Ако тези три жени не бяха пристигнали тук и не бяха останали, готови да рискуват всичко. Сега е мой ред.
— А ние какво да правим? — сопна се Сибил. — Да седим и да чакаме?
Гейдж я погледна спокойно.
— И двамата знаем какво видяхме и почувствахме. Ако всички се върнем назад, стъпка по стъпка, ще видим, че е било неизбежно. Имало е причина на мен да се падне бъдещето.
— За да нямаш такова?