— Не искаш да направиш това. Не е твоята воля.
Той бавно затвори вратата.
— Всичко тук трябва да изгори. Огънят пречиства.
Лейла вдигна поглед към лицето му. Позна го. Каз, момчето, което разнасяше пици от „Джинос“. Беше едва на седемнадесет. Но сега очите му святкаха със смразяваща ярост, живяла векове. Със зловеща усмивка я побутна назад към леглото и нареди:
— Сваляй дрехите!
В кухнята Сибил извади мляко, яйца и плодове от хладилника и ги сложи на плота. Когато се обърна към един от шкафовете да потърси кутия или торбичка, видя счупеното стъкло на задната врата. Веднага извади пистолета от чантата си и посегна към нож от поставката.
Един вече липсваше, с ужас забеляза тя. Някой бе взел единия от кухненските ножове. Здраво стисна своя и се завъртя към хола точно когато Куин отвори вратата на банята. Сибил сложи пръст на устните си, пъхна ножа в ръката й и посочи към вратата на спалнята.
— Върви да повикаш помощ — прошепна тя.
— Няма да ви оставя — прошепна също Куин и извади телефона си.
Вътре Лейла се взираше в разносвача на пици, който често си бъбреше с Фокс за спорт. Задръж погледа му, каза си тя, докато сърцето й препускаше. Говори. Не преставай да му говориш.
— Каз, нещо се е случило с теб. Нямаш вина.
— Кръв и огън — каза той, все още ухилен.
Лейла направи крачка назад, когато момчето размаха ножа и поряза ръката й. И ръката, ровеща в дамската й чанта, най-сетне напипа това, което търсеше. Тя нададе писък, както и той, когато пръсна заслепяващ спрей в очите му.
Щом чуха писъците, Куин и Сибил се втурнаха през вратата на спалнята. Видяха как Лейла се опитва да достигне до ножа на пода, а момчето, което всички познаваха, ридае, закрило лицето си с ръце. Инстинкт, паника или просто гняв накара Сибил да продължи навътре. Срита го в слабините и когато той се преви надве и отмести ръце към чатала си, го натъпка в гардероба.
— Бързо, бързо, помогнете ми да придърпам тоалетката пред вратичката — нареди тя, след като здраво я затвори.
Момчето скимтеше, ридаеше, удряше по вратата на гардероба.
Куин с трепереща ръка извади телефона си. След петнайсет минути шериф Хоубейкър измъкна хленчещото момче от гардероба в спалнята.
— Какво става тук? — попита Каз. — Очите ми! Не виждам. Къде съм? Какво става?
— Не помни — каза Сибил, докато стоеше до Куин и стискаше ръката й. Пред тях бе съвсем обикновен пострадал и объркан тийнейджър. — Освободило го е.
Хоубейкър сложи белезници на Каз и кимна към флакона на пода.
— Това ли използвахте срещу него?
— Заслепяващ спрей. — Лейла седеше на ръба на леглото и се притискаше към Фокс. Сибил не знаеше дали приятелката й търси опора, или се опитва да му попречи да се нахвърли върху горкото момче. — Живяла съм в Ню Йорк.
— Ще го откарам в ареста и ще се погрижа за очите му. Трябва да дойдете всички, да дадете показания.
— Ще наминем след малко. — Фокс срещна погледа на Каз. — Искам да остане затворен, докато изясним тази работа.
Хоубейкър погледна въжето, ножовете, тубата бензин.
— Ще остане.
— Очите ми парят. Не разбирам — проплака Каз, докато Хоубейкър го извеждаше. — Фокс, хей, какво е това?
— Не беше той. — Лейла потърка чело в рамото на Фокс. — Всъщност не беше той.
— Ще ти донеса вода. — Сибил тръгна към вратата, но се спря, когато Кал и Гейдж се втурнаха в апартамента. — Добре сме. Всички сме добре.
— Не докосвайте нищо — предупреди Фокс. — Хайде, Лейла, да се измъкваме от тук.
— Не беше той — повтори Лейла и обхвана лицето на Фокс с ръце. — Знаеш, че не е виновен.
— Да, зная. В момента ми се иска да го направя на пихтия, но зная.
— Някой ще ни разкаже ли? — попита Кал.
— Искал е да убие Лейла — суховато каза Гейдж. — Хлапето. Видението, което имахме със Сибил. Да я разсъблече и върже и да запали апартамента.
— Но го спряхме. Както Фокс спря Напър. Не се случи. Две точки за нас — въздъхна Лейла. — Два пъти променихме хода на събитията.
— Три. — Сибил посочи входната врата. — Тази беше, нали? — обърна се тя към Гейдж. — Вратата, през която видяхме как Куин се опитва да излезе, когато ножът преряза гърлото й. Същият нож, който Каз беше взел от кухнята. Никое от тези неща не се случи, защото бяхме подготвени. Променихме потенциалните възможности.