Понесла се към брега на остров, покрит с лед все едно била привлечена към него с магнит. Диаметърът и бил четирийсет и пет сантиметра, тежал петдесет килограма. Полетяла наду и когато се оказала на три метра от снега и леда, загубила набраната скорост и гравитацията я свалила на земята. Твърдата й метална повърхност стопила диря в снега и леда, като топка, търкулната от дете, което иска да си направи снежен човек.
Енергията й се изчерпила, топлината й се разсеяла и тя спряла в полите на скована от лед планина.
— От ада ли се е пръкнало това желязо? – попита мъжът на исландски, като бутна топката с тоягата си.
Беше нисък, но с яки мускули, които свидетелстваха за години на тежък труд и много мъки. Косата му и гъстата брада, набола по бузите му, бяха яркочервени като огньовете на Хадес. Дебела бяла козина покриваше тялото му, а панталоните му бяха ушити от тюленова кожа, подплатена с овча вълна. Мъжът лесно се гневеше и честно казано, си беше чист варварин. Изгонен от Исландия заради убийство през 982 година, той повел хората си през леденото море към покрития с лед остров, където живееше сега. През последните осемнайсет години бе построил селище върху скалистия бряг и колонията му се изхранваше с лов и риболов. С времето бе започнал да се отегчава. Мъжът, Ерик Червения*, искаше да изследва, да предвожда, да покорява нови земи.
[* Норвежки мореплавател, основател на първото норвежко селище в Гренландия. – Б.пр.]
През 1000 година той се отправи навътре да види какво се простира на запад.
Отначало го придружаваха единайсет мъже, но след пет месеца поход в предстоящата пролет бяха останали само петима. Двама бяха попаднали в пукнатини в леда, крясъците им още смущаваха съня на Ерик. Трети се беше подхлъзнал върху леда и си бе разбил главата на една стърчаща скала. Беше се гърчил в страшни мъки дни наред, нито виждаше, нито чуваше, докато, слава Богу, не умря една нощ. Четвърти го отвлече голяма бяла мечка, когато една вечер се отдалечи прекалено много от лагерния огън, за да търси потока със сладка вода, който се кълнеше, че чувал как ромоли наблизо.
Двама ги отнесе болест, раздиращата кашлица и треската убедиха останалите оцелели, че зли сили се прокрадват и дебнат наоколо. С оредяването на редиците настроението рязко се промени. Въодушевлението и почудата, която бе обзела мъжете в началото, се изпариха и отстъпиха място на чувство за обреченост и суеверия.
Сякаш походът беше прокълнат и мъжете плащаха.
— Вдигни топката – заповяда Ерик на най-младия член от отряда, единственият роден на острова.
Юношата Олаф Перката, син на Олаф Рибаря, беше схватлив. Странната сива сфера стоеше върху скалистия зъбер, сякаш поставена от Божията ръка. Нямаше как да знае, че нещото беше паднало от небето преди близо четирийсет и осем хиляди години. Олаф предпазливо се приближи към сферата. Всички в отряда бяха изпитали избухливия нрав на Ерик; в интерес на истината всеки на ледения остров знаеше историята му. Ерик не молеше – той нареждаше, – така че Олаф не направи опит да се възпротиви или спори. Той само преглътна тежко и се наведе надолу.
Ръцете на младежа докоснаха сферата и той усети студената й гладка повърхност. За частица от секундата почувства как сърцето му прескача – но продължи. Помъчи се да я вдигне, но тя се оказа прекалено тежка за умореното му от прехода тяло.
— Имам нужда от помощ – каза Олаф.
— Ти – нареди Ерик, като посочи друг мъж с тоягата си.
Гро Убиеца, по-висок мъж със светлоруса коса и бледосини очи, пристъпи три крачки напред и хвана сферата от едната страна. Двамата мъже напрегнаха мускулите на гърба си и я вдигнаха до нивото на хълбоците си, после погледнаха към Ерик.
— Направете носилка от моржова кожа – нареди водачът. – Ще я отнесем обратно в пещерата и ще построим светилище.
Без да каже нито дума повече, Ерик тръгна през снега, като остави другите да се погрижат за находката. Два часа по-късно сферата беше на сигурно място в пещерата. Ерик тръгна да измисля в какво да я сложи, защото вярваше, че металното чудо е пратено право от боговете горе в небесата.
Червения остави Олаф и Гро да пазят свещения камък, докато той се върне в селището на брега за още хора и материали. Когато стигна там, научи, че в негово отсъствие жена му го е дарила със син. Нарече го Лейф*, в чест на пролетта, после го остави на майка му да го отгледа. С още осемдесет мъже, снабдени със сечива, с които да копаят в пещерата, където сферата щеше да бъде скрита, той тръгна на север към далечната планина. Лятото беше близо и слънцето не залязваше по цял ден.