— Аз съм Били Джо Шей – представи се той, като протегна ръка. – Ще ми кажете ли кой взе колата ми?
_ Онзи мъж ли? – попита Адамс. – За пръв път в живота си го виждам.
≈ 30 ≈
Ричард Труит-Дик преглеждаше файловете в компютъра на Хикман. Работата вървеше бавно, защото имаше купища информация. Накрая реши просто да се свърже с компютъра на „Орегон“ и да изпрати цялото съдържание от машината на Хикман. Установи връзка и започна да прехвърля данните на сателит, който насочи потока право към кораба.
После стана от стола пред бюрото и започна да претърсва кабинета.
Взе няколко листа и снимки от едно чекмедже, сгъна ги и ги прибра в джоба на якето, си. Тъкмо преглеждаше библиотеката на стената, когато чу как входната врата се отваря и от коридора прозвуча глас.
— Чак сега? – попита гласът.
Нямаше отговор – мъжът говореше по мобилен телефон.
— Преди пет минути? – обади се отново, вече се чуваше по-силно. – Защо, по дяволите, не сте изпратили веднага охраната?
Стъпките по коридора се чуваха по-силно. Труит се пъхна в банята до кабинета, после претича през другата спалня от другата страна. Друг коридор водеше към всекидневната. Промъкна се бавно.
— Знаем, че си тук – рече гласът – Охраната ми се качва. Блокирали са асансьора, така че най-добре се предай.
Ключът към добрия план е да предвидиш неочаквани възможности. Ключът към страхотния план е да предвидиш всички възможности. Данните от компютъра на Хикман се носеха през пространството право към „Орегон“. Три четвърти от информацията беше прехвърлена, когато Хикман влезе в кабинета. Труит бе пропуснал една малка подробност – забрави да изгаси екрана. Още с влизането Хикман видя, че скринсейвърът е изключен и някой е ровил в компютъра му. Втурва се към него и го изключи. После провери и намери флакона от Вандервалд непокътнат в чекмеджето на бюрото.
Труит се промъкна във всекидневната. Плъзгащата се врата още бе открехната. Бързо прекоси помещението. Беше почти до вратата, когато се блъсна в едва скулптура, тя падна и се счупи.
Хикман чу трясъка и се спусна по коридора. Труит вече се беше проврял през вратата и излязъл на задната тераса, когато Хикман влезе във всекидневната и го видя. Крадецът бе облечен в черно и се движеше самоуверено. Въпреки това нямаше къде да избяга от терасата и охраната се качваше нагоре с асансьора.
Хикман спря, за да се наслади на момента.
— Стой на място! – нареди той и погледна през стъклената врата. – Няма къде да идеш.
Мъжът се обърна и го погледна право в очите. После се усмихна, качи се на високия до гърдите парапет, кимна и махна с ръка. Обърна се и скочи от парапета в мрака. Хикман още не се беше отърсил от шока, когато охраната нахлу в помещението.
Сляпата вяра е могъщо чувство.
Само тя беше оставала на Труит в мига, в който дръпна връвта, висяща отпред на якето му. Сляпа вяра в Магическата работилница на „Орегон“. Сляпа вяра, че изобретението на Кевин Никсън ще проработи. Частица от секундата, след като дръпна връвта, от гърба на якето изскочи малък парашут и освободи лепката, с която беше прикрепен отзад. Миг след това две крила, подобни на китайско бойно хвърчило, се разгънаха и се опънаха встрани. Метър и двайсет на метър и двайсет предкрилки с ластични въжета се спуснаха под крилата като въздушни спирачки на самолет.
Труит забави падането и пое управлението.
— Приготви се – рече Гъндърсън, – спуска се бързо.
Пилстън се загледа и мерна Труит за секунда, докато минаваше през светлината на прожектора, осветяващ небето близо до вулкана. Труит се завъртя на 360 градуса във въздуха, после се изправи. Беше на три метра над тротоара и на двайсет от джипа, който трябваше да го прибере. За щастие, тротоарът беше почти празен. Толкова късно през нощта повечето туристи бяха вече или в леглата, или здраво залепнали за масите за залагания. Труит се спусна право надолу.
Гъндърсън завъртя ключа и двигателят на джипа изрева. Включи на скорост и се понесе след Труит. Три метра, два метра, но Труит не можеше да се приземи. Носеше се напред и краката му продължаваха да висят във въздуха.
Две проститутки стояха на ъгъла и чакаха светофара да светне зелено. Бяха облечени в рокли от изкуствена кожа и стърчаха на обувки с дебели токове. Косите им бяха тупирани и вдигнати на кок. Едната пушеше, другата получаваше поредната поръчка по мобилния си телефон. Труит се пресегна и дръпна въжетата, които държаха въздушните спирачки издути. Щом ги блокира, падна на земята като камък. Успя да размаха крака, преди да докосне паважа, и се затича, докато възвърне равновесието и забави движението напред. Беше само на пет крачки от двете жени, когато успя да забави до нормален ход.