— Искам всичките ни хора да обърнат града и да намерят джипа – нареди Хикман. – Искам да разбера кой има наглостта да проникне в апартамента ми на върха на моя хотел.
— Веднага се залавяме, сър – бързо отвърна новоназначеният шеф на охраната.
— И още как! – сърдито се тросна Хикман, докато се отправяше по коридора към кабинета си.
Мъжете от охраната се изнизаха един по един от апартамента. И този път се сетиха да заключат вратата. Хикман набра един номер и се обади по телефона.
В кабинета си на борда на „Орегон“ Майкъл Холпърт подреждаше съдържанието на прехвърлените от Труит компютърни данни. Файловете бяха объркана смесица от корпоративни документи, банкови и брокерски сметки и холдинги. Или нямаше лични файлове, или не бяха успели да минат, преди връзката да прекъсне.
Холпърт пусна компютъра да търси ключови думи, после се загледа във фотографиите, които Труит му беше пратил по факса от гълфстрийма. Плъзна се със стола пред друг компютър, сложи снимките в скенера, после се свърза с компютъра на Държавния департамент и започна да претърсва паспортните снимки. Базата данни беше огромна и търсенето можеше да отнеме дни наред. Остави компютрите да работят, напусна кабинета и се отправи нагоре по коридора към столовата. Днешният специалитет беше „Бьов Строганов” – любимото ястие на Холпърт.
— Сър – високо каза гласът по телефона, – задържани сме от ракетен разрушител на американския Военноморски флот.
— Какво искаш да кажеш? – попита Хикман.
— Наредено ни е да застанем в дрейф, иначе ще ни потопят – обясни капитанът на „Фри Ентърпрайз“ Планът на Хикман се разплиташе все по-бързо.
— Можете ли да им избягате? – попита той.
— Няма начин.
— Тогава се бийте с тях – нареди Хикман.
— Сър – високо заяви капитанът, – това е равносилно на самоубийство.
Хикман се замисли за миг, преди да отговори.
— Предайте се колкото е възможно по-късно – рече той най-накрая.
— Да, сър – отвърна капитанът.
Хикман прекъсна линията и се облегна назад. На екипажа от „Фри Ентърпрайз“ бе пробутана невярна история още от самото начало. За да ги накара да му сътрудничат, той им беше казал, че планът му е да използва метеорита заедно с ядрената бомба, за да атакува Сирия. После щял да прехвърли обвиненията за атаката на Израел и да предизвика голяма война в Близкия изток. Когато всичко приключело, Съединените щати щели да контролират района и тероризмът щял да бъде унищожен напълно.
Истинското му намерение обаче беше доста по-лично. Щеше да отмъсти за смъртта на единствения човек, когото някога истински бе обичал. И Господ да е на помощ на тези, които се изпречеха на пътя му.
Взе отново телефона и набра хангара си.
— Пригответе самолета ми за пътуване до Лондон.
— Здрасти! – поздрави Мидоус човека на палубата на катамарана.
— Здрасти! – отвърна той.
Мъжът беше висок, малко над метър и деветдесет, и слаб. Лицето му беше оградено от добре оформена козя брадичка и рошави прошарени вежди, а очите му бяха ясни и проблясваха, сякаш пазеха тайна, която никой друг не знаеше. Мъжът, който явно гонеше седемдесетте, все още бърникаше предмета с формата на торпедо.
— Мога ли да се кача на борда?
— За сонара ли идваш? – попита мъжът и се ухили.
— Не – отговори Мидоус.
— Добре, нищо, качвай се – покани го с нотка на разочарование.
Мидоус се качи на палубата и се приближи към собственика. Изглеждаше му смътно познат. Спомни си лицето му.
— Хей – възкликна, – ти си онзи писател, който…
— Пенсиониран писател – допълни мъжът, като се усмихна, – е, да, аз съм онзи писател. Остави това сега, как си с електрониката?
— Фурната ми още е на лятно часово време – призна Мидоус.
— Дявол да го вземе! – ядоса се писателят. – Прецаках платката на сонара и трябва да ми я оправят, преди времето да се проясни и да можем да излезем отново. Техникът трябваше да дойде преди час. Сигурно се е загубил.
— От колко време сте закотвени тук? – попита Мидоус.
— Четири дена вече – въздъхна писателят. – Още малко и ще трябва да се изръся за нови черни дробове за екипажа си – пробват местния букет. С изключение на един – отказал е пиенето преди години и сега набляга на кафе и пасти. Въпросът, е: къде ги намирам тези хора? Експедициите са като плаваща лудница.
— О, да – припомни си Мидоус, – вие се занимавате с подводна археология.
— Не споменавай думата „археология“ на този кораб – пошегува се мъжът. – На тази лодка смятат археолозите за некрофили. Ние сме търсачи на прикачения.