— Съжалявам – каза Мидоус и се усмихна. – Разследваме кражба на доковете, станала преди две нощи. Да ви е изчезнало случайно нещо?
— Ти си американец – рече писателят. – Защо ще разследваш кражба в Англия?
— От Агенцията за национална сигурност съм.
— О, Да – засмя се мъжът. – Къде беше, когато пишех? Трябваше да си измислям всичко.
— Сериозно – настоя Мидоус.
Писателят се замисли за миг и най-накрая отвърна:
— Не, нищо не ни липсва. На този катамаран има повече камери, отколкото на снимачната площадка на Синди Кроуфорд. Под водата, над водата, долу в каютите с инструментите, доколкото знам, навсякъде. Взех я под наем от един филмов екип.
Мидоус се сепна.
— Каза ли това на британците?
— Не са ме питали – сви рамене писателят, тях бе по-важно да ми обясняват, че не съм видял нищо, не че съм видял, де.
— Значи нищо не си видял?
— Не и ако е било късно през нощта – отвърна възрастният мъж. – Минавам седемдесетак вечерта трябва да има пожар или гола мацка, за да стоя буден.
— Ами камерите? – попита Мидоус.
— Те записват през цялото време – отвърна писателят. – Правим телевизионно шоу за експедицията – касетите са евтини, добрият материал безценен.
— Нещо против да ми ги покажеш? – подхвърли Мидоус.
— Само – коза мъжът и се запътя към вратата на кабината – ако кажеш „моля.
След двайсет минути Мидоус получи това, а което беше дошъл.
≈ 32 ≈
Небаил Лабабити гледаше ядрена бомба на пода в апартамента близо до Странд с въодушевление, примесено със страх. Беше безчувствен предмет – основно метал и няколко медни жици, – но предизвикваше страхопочитание и усещане за надвиснала опасност. Бомбата беше повече от неодушевен предмет – тя имаше живот. Като картина или скулптура, заредена с живителната сила на своя създател, бомбата не беше просто парче метал. Тя беше отговор на хорските молитви.
Щяха да ударят право в сърцето на британците.
Мразеха ги, защото бяха открадвали артефакти от пирамидите, бяха потискали жителите на Близкия изток и се биеха рамо до рамо с американците във войни, които нямаха право да водят. Лабабити беше право в бърлогата на лъва. В самия център на Ловдов. Ситито, където живееха банкерите, които финансираха потисничеството; художествените галерии, музеите в квартала с театрите бяха съвсем близо. Даунинг Стрийт номер десет, Парламентът, Бъкингамският дворец.
Дворецът. Домът на кралицата, древният символ на всичко, което презираше. Разкошът и церемониалността, лицемерната добродетелност и формалната вежливост. Скоро всичко това щеше да изгори в пламъците, предизвикани от меча на исляма – и когато всичко свършеше, светът никога вече нямаше да е същият. Сърцето на звяра щеше да бъде изтръгнато. Почитаната земя, пълна с история, щеше да се превърне в гола пустиня, където нямаше да има човешка душа. Лабабити си запали цигара.
Малко оставаше. Днес по някое време младият йеменски войн, който се беше съгласил да понесе бомбата мишената, щеше да пристигне в града. Лабабити щеше да нахрани и напои момчето. Да му осигури курви хашиш и всякакви лакомства. Не можеше да не го направи за човек, готов да даде живота си за каузата.
Щом момчето се аклиматизираше и научеше пътя, Лабабити бързо щеше да се оттегли.
Важното при водачеството, помисли си той, не беше да умреш за страната си – а да накараш други мъже да умират за теб. А Небаил Лабабити нямаше никакво намерение да се превръща в мъченик. Когато бомбата избухнеше, той щеше да е прекосил Ламанша и да се намира на безопасно място в Париж.
Чудеше се само защо нямаше никакви вести от Ал-Халифа.
— Не знам как сме го пропуснали – притесни се Роджърс.
— Няма значение – успокои го Мидоус, – сега имате регистрацията на камиона. Открийте на кого е и ще намерите и бомбата.
— Мога ли да взема касетата? – помоли Роджърс. Мидоус не се издаде, че е накарал писателя да направя две копия и че едното е на сигурно място в предоставения им рейнджроувър.
— Разбира се – отвърна той.
— Мисля, че можем да поемем оттук – каза Роджърс, възвръщайки увереността ся. – Ще се погрижа шефът ми да уведоми началника на американското разузнаване да ви похвали за приноса.
Постоянната борба между хора и служби беше факт. Роджърс сигурно бе предупреден от шефовете си, че каквото и да става, МИ-5 трябва да си припише заслугите за намирането на бомбата. Мислеше си, че новите доказателства ще им помогнат да се доберат до нея, и се опитваше да избута Корпорацията на заден план.