— За щастие пътищата, по които може да мине ванът, не са толкова много – отбеляза Ханли. – Трябва да успеят да го заловят.
— Да се надяваме – рече Овърхолт. – Сега нещо друго, обади ми се шефът на МИ-5 да благодари на Мидоус и Сеяг за работата, която са свършили по проблема с ядрената бомба. Явно Мидоус е открил видеозапис с регистрационен номер, който според тях ще ги отведе до бомбата.
— Радвам се – отвърна Ханли.
Овърхолт направи пауза, после добави:
— Също така официално ме помолиха хората ти да се оттеглят – искат да поемат нещата оттук насетне.
— Ще кажа на Мидоус и Сенг, когато се обадят – отговори Ханли.
—Макс, ако бях на твое място, нямаше да бързам да им вдигам телефона.
— Разбрах намека, господин Овърхолт – подхвърли Ханли, преди да затвори.
— Овърхолт казва, че британците искат Мидоус и Севт да се отдръпнат и да ги оставят да се оправят с испуснатата ядрена бомба – съобщи Ханли на Стоун.
— Трябваше да ми кажеш по-рано – престорено се затюхка Стоун. – Току-що се обадиха и ме накараха да проверя регистрационната табела на един британски мотор.
— Намери ли собственика?
— Име и адрес – ухили се Стоун.
— Какво друго искаха?
— Пуснах по факса няколко досиета на лаптопа на Мидоус. Линията, която използва, беше от телефонен номер, записан в указателя като кръчмата „Пъб енд Гръб“ на остров Шепи.
Мидоус беше разбрал много отдавна, че заплахите вършеха работа само когато човек имаше какво да губя. Агентите от МИ-5 и местните полицаи бяха дали на собственика на кръчмата ясно да разбере какво може да се случи, ако не им сътрудничи. Но бяха забравили да споменат какво ще стане, ако го направи. По-лесно се събират пчели с мед. Парите вършат по-добра работа за получаване на информация.
— Златен часовник, а? – казваше Мидоус точно когато Сенг влезе вътре и му кимна.
— „Пиаже“ – допълни собственикът.
Мидоус плъзна петстотин долара по бара, когато Сенг се приближи и седна до него.
— Какво искаш за пиене? – попита го Мидоус.
— Тъмно, отгоре със светло – отвърна Сенг, без да се замисли.
Собственикът отиде да налее бирата. Мидоус се наведе и прошепна на колегата си:
— Колко пари имаш?
— Десет – отвърна Сенг, имайки предвид хиляди.
Мидоус кимна и плъзна лаптопа, така че и двамата със собственика да виждат екрана.
— Срещу пет хиляди долара и сърдечните ни благодарности ще ти покажа няколко снимки. Ако познаеш мъжа, който е бил с капитана на кораба, ми кажи да спра.
Собственикът кимна и Мидоус започна да му показва снимки на известни съучастници на Ал-Халифа. Вяха превъртели десетина, преди собственикът да извика: „Стоп!“. Кръчмарят се втренчи съсредоточено в цифровата фотография.
— Мисля, че това е той – каза най-сетне.
Мидоус завъртя лаптопа така, че собственикът да не вижда. После отвори файла с личните данни на мъжа от снимката.
— Пушеше ли? – попита.
Собственикът се замисли за миг.
— Да, пушеше.
— Помниш ли марката? – продължи Мидоус, като показа на Сенг информацията, сякаш положението, не беше на живот и смърт, а си играеха игричка.
— По дяволите! – изруга кръчмарят, докато се мъчеше да си спомни.
Мидоус посочи реда, на който беше отбелязано, че Лабабити има златен часовник „Пиаже“.
— Сетих се! – извика мъжът. – „Морлендс“ и имаше скъпа сребърна запалка.
Мидоус затвори лаптопа и се изправи.
— Плати на човека – рече той на Сенг.
Сенг бръкна във вътрешния джоб на якето си, извади пачка с банкноти, скъса подпечатаната лента, отброи петдесет и ги подаде на мъжа зад бара.
— Боб – извика на колегата си, който бе на вратата. – ти си ми свидетел.
— Даде му пет – потвърди Мидоус, – видях го с очите си.
≈ 33 ≈
„Орегон“ се носеше през Северно море като подгонен кит. В командната зала Ханли, Стоун и Рос бяха впили погледи в монитора, който показваше местоположението на метеорита. Сигналът се беше стабилизирал след настройката на честотата. Като се изключат случайните изкривявания при преминаването на бръмбарите близо до електропроводи, най-сетне получаваха чиста картина.
— Самолетът амфибия току-що кацна в Единбург – уведоми ги Стоун, поглеждайки към друг екран. – Прекалено мъгливо е, за да открие господин Кабрило.
— Да стоят и да чакат – заповяда Ханли.
Стоун предаде съобщението по радиото.
Ханли вдигна обезопасения телефон и се обади на Овърхолт.