— Ти!
Слугата само дето не се задави.
Ингрей се изправи толкова бързо, че столът му падна назад и изтрещя в пода. Слугата, който вече отстъпваше, изпищя, завъртя се и излетя от стаята, като тръшна вратата след себе си.
— Ингрей, какво… — извика Аяда.
— Това е Кумрил! — викна Ингрей през рамо и хукна да го гони.
Докато отвори двете врати и изскочи на улицата, онзи вече беше изчезнал зад завоя, но ехото от тичащи стъпки и учуденият поглед на един минувач указаха на Ингрей посоката. Той отметна полите на палтото си, сложи ръка на меча, хукна натам и зави покрай редицата къщи точно навреме, за да види как Кумрил хвърля изплашен поглед назад и се шмугва в една пресечка. Затича след него. Щяха ли младостта и яростта да надбягат средната възраст и силния страх?
„Той е магьосник. Какво, в името на петимата богове, ще правя, ако го хвана?“ Ингрей изскърца със зъби и остави въпроса за по-късно, защото вече настигаше Кумрил и ръката му се протягаше да го хване за яката. Успя, дръпна силно назад, завъртя го и го засили към най-близката стена, после го притисна към нея с тежестта на тялото и погледа си.
Кумрил стенеше и скимтеше:
— Не, не, помощ!…
— Ами омагьосай ме де, защо не ме омагьосаш? — озъби му се Ингрей. Магьосниците и шаманите, така беше казал Уенцел, били стари съперници. Със замаяните остатъци от здравия си разум, Ингрей се зачуди кои ли са били по-силни и дали няма да му се наложи ей сега да установи това от личен опит.
— Не смея! Той ще ми измъкне контрола и пак ще ме пороби!
Думите бяха достатъчно странни, за да възпрат Ингрей поне донякъде, и той поотпусна малко ръката си около гърлото на магьосника.
— Какво?
— Демонът ще ме п-превземе отново, ако прибягна до помощта му — заекна Кумрил. — Не… не е нужно да се страхувате от мен, лорд Ингрей.
— Кълна се в агонията на баща си, обратното не е вярно.
Кумрил преглътна и отклони поглед.
— Знам.
Ингрей отпусна хватката си още малко.
— Какво правиш тук?
— Проследих свещения. От храма. Видях го в тълпата. Искам да, канех се да опитам да… исках да му се предам. Не очаквах да видя вас.
— Е, срещу това нямам възражения. Хайде, да вървим.
И като го стискаше над лакътя за всеки случай, го поведе назад към тясната къща. Кумрил беше блед и трепереше, но когато дишането му се успокои, част от първоначалния му потрес също отмина. Докато Ингрей го избута през вратата на салона и я затвори, Кумрил беше дошъл достатъчно на себе си, за да го изгледа възмутено, преди да оглади табарда си и да се изправи пред Левко.
— Просветени, Благословени. Аз, аз, аз…
Очите на Левко бяха напрегнати. Той посочи стола на Ингрей, който вече бе вдигнат, и каза:
— Седни. Кумрил, нали?
— Да, Просветени. — Кумрил се отпусна тежко на стола.
Ингрей скръсти ръце и се облегна на стената.
Левко притисна ръка към челото на Кумрил. Ингрей нямаше представа какво преминава между двамата, но Кумрил се поотпусна, а демонската миризма отслабна. Слугата задиша по-леко, а погледът му, взрян някъде в далечината, се проясни, сякаш от плещите му бе паднал невидим товар.
— Наистина ли си от домакинството на принц Болесо? — попита Ингрей и кимна към табарда.
Кумрил го погледна.
— Да. Или по-скоро бях. Той… той ме представяше за свой личен слуга.
— Значи ти си бил незаконният магьосник, помагал му в забранените ритуали. Аз… стигна се до извода, че сигурно е имало такъв. Но аз така и не те видях в Глиганска глава.
— Да, погрижих се да не ме… да не ме видите. — Кумрил преглътна. — Конник Улкра и прислугата пристигнаха късно снощи. Нямаше как иначе да стигна до Изтокдом освен с тях. Аз… аз… не можех да дойда по-рано. — Последното като че ли беше адресирано към Левко.
— Някой друг от домакинството на Болесо знаеше ли какъв си всъщност? — попита Ингрей.
— Не, само принцът. Аз… моят демон… настояваше да се пази тайна. Този беше от малкото въпроси, по които неговата воля надви волята на Болесо.
— Може би — благо ги прекъсна Левко — ще е най-добре, ако започнеш от самото начало, Кумрил.
Кумрил сгърби рамене.
— Кое начало?
— Изгарянето на една конкретна писмена изповед би свършило работа.
Кумрил вдигна рязко поглед.
— Откъде знаете?
— Възстанових я за разследването. С цената на много труд.
— Без съмнение! — Очевидният страх на Кумрил от Левко отстъпи пред нещо като професионално благоговение. Левко вдигна пръст да го спре.
— Стигнах до заключението, че изгарянето на онзи документ маркира момента, в който си изгубил контрол над силата си.
Кумрил кимна бавно.
— Така беше, Благословени, И началото на моето… моето… моето робство.