— А. — Кратка усмивка на задоволство разтегна устните на Левко при това потвърждение на хипотезата му.
— Няма да кажа, че беше началото на кошмара ми — продължи Кумрил, — защото и преди това живеех в най-черен кошмар. Но в отчаянието ми след ужасните събития в Брезовлес, моят демон взе връх и пое контрола над тялото и ума ми. Аз… ние… той избяга с тялото ми, чието притежание го изпълваше с огромна радост, и подхванахме едно странно съществуване. Изгнание. Първата му грижа неизменно беше да стои далеч от всякакви служители на Храма, а втората — да задоволява при възможност прищевките и желанията си в света на материята. Които не винаги съвпадаха с моята представа за удоволствия. Месеците, когато реши да експериментира с болката, бяха най-лошите — Кумрил потръпна, — но и това отми-отми-отмина като всяко от увлеченията му. За щастие. Кълна се, че беше целенасочен като еднодневка. Когато Болесо ни намери… ни застави да му служим, демонът беше на път да се разбунтува срещу скуката, но не смееше да се противопостави открито на принца. Той си имаше начини да налага волята си.
Левко се приведе напред.
— Как си върна контрола? Защото това се случва изключително рядко, след като демонът е взел връх над своя магьосник.
Кумрил кимна и погледна някак уплашено към Аяда.
— Заради нея.
Аяда го изгледа сащисано.
— Какво?!
— През нощта, когато умря Болесо, аз бях в съседната стая. Да му помогна при заклинанието над леопарда. На стената имаше дупка със запушалка, през която можеше да се вижда и да се чува.
Лицето на Аяда се вкамени. Кумрил се присви под погледа й. Щеше ли той, макар и тероризиран от демона си, да облизва устни, наблюдавайки похотливо изнасилването й, ако нещата се бяха развили другояче? Ръката на Ингрей, играла си лениво досега с дръжката на меча, сега се стегна отгоре й.
Кумрил събра сила да издържи погледите им и продължи:
— Болесо вярваше, че животинските духове, които поглъщаше, ще му помогнат да привърже към себе си всички благородни кинове. Имаше си те-теория, че леопардът е вашето кин животно, лейди Аяда, заради шалионското потекло на баща ви. Намерението му беше чрез леопарда да привърже ума и волята ви към себе си, да ви превърне в съвършената любима. От-отчасти от похот, отчасти за да изпробва възможностите си, преди да ги е пренесъл на политическата арена, отчасти защото по онова време вече беше наполовина полудял от подозрителност към всички и само при такъв железен контрол се осмеляваше да допусне жена толкова близо до персоната си.
— Нищо чудно — каза Аяда и гласът й едва доловимо потрепна. — Мен поне не си направи труда да ме ухажва.
Левко каза тихо:
— Било е голям грях и богохулство, наистина, да се опиташ да подчиниш волята на друг човек. Свободната воля е свещена дори за боговете.
— Значи духът на леопарда е трябвало да отиде при Аяда, така ли? — попита озадачено Ингрей. — Ти ли го сложи там? — „Така както навремето направи с моя вълк?“
— Не! — Кумрил се умълча за миг. — Болесо го пое, тъкмо го беше приел, когато дамата се измъкна изпод него. А после… после се случи нещо, върху което никой нямаше контрол. Не знам откъде тя събра смелост да грабне чука и да го удари, но работата е там, че смъртта отваря света за боговете. Всичко се случи едновременно, за един миг. Аз още работех върху леопарда, когато душата на Болесо беше изтръгната от тялото му и богът… шокът… моят демон… Душата на Болесо се бореше упорито, но не можеше да се освободи от омърсяванията си и от капана, който не й позволяваше нито да продължи към Присъствието, нито да избяга от него. Леопардът, току-що и ненапълно вложен в него, се откъсна и падна в… не, беше призован в дамата. Чух нещо като ловджийски рогове в някакво далечно утро и сърцето ми едва не се пръсна. А демонът ми се срина с ужасени писъци и освободи ума ми от хватката си, после избяга в единствената достъпна му посока — навътре и навътре, докато не се превърна в стегнат възел. Още се крие там, ето тук всъщност — той докосна гърдите си, — но не знам за колко време… Тогава избягах и се скрих в стаята си. Толкова много плаках, че дъх не можех да си поема. — И сега отново плачеше — хлипаше тихо и се люлееше в стола си.
Левко разтърка тила си.
Ингрей изръмжа от мястото си до стената.
— На твое място бих започнал разказа си от едно по-раншно начало, Кумрил.
Кумрил сякаш се уплаши още повече, ако въобще беше възможно такова нещо, но все пак сведе глава в знак на потвърждение.
Ингрей едва дишаше от гняв и ужас. Най-после щеше да разбере някои истини. Не сваляше поглед от умърлушения магьосник. „Може би ще разбера някои истини“.