— Как се озова при баща ми? Или той те намери?
— Лорд Ингалеф дойде при мен, милорд.
Ингрей се намръщи; Левко кимна.
— Сестра му, лейди Конскарека, отишла при него, гонена от голям страх, и го помолила за помощ. Разказала му някаква откачена история как синът й Уенцел бил обладан от зъл дух от Старите лесове.
Левко вдигна рязко глава.
— Уенцел!
Ингрей преглътна една ругатня. Само с едно изречение цяла нова ръка карти беше отворена на масата, където и Левко можеше да ги види.
— Чакай… това обладаване се е случило преди смъртта на майката на Уенцел? А не след това?
— Преди това. Според нея станало, когато умрял баща му, приблизително четири месеца по-рано. Точно тогава момчето станало странно, променило се.
Значи вече бяха хванали Уенцел в лъжа. Или пък Кумрил лъжеше. А може и двамата да лъжеха. Но беше невъзможно и двамата да казват истината.
— Продължавай.
— Двамата съставили план как да спасят сина й, или така поне си мислели. Лейди Конскарека се бояла да се обърне открито към Храма, донякъде от страх, че може да изгорят момчето й на клада, ако не успеят да го излекуват. — Кумрил преглътна. — Решила била да пребори магията на Старите лесове с магия на Старите лесове.
Вярно беше, че храмовите магьосници се бяха провалили в опитите си да прогонят неговия вълк, помисли си Ингрей. Майката на Уенцел е била на прав път, решавайки да спаси сина си по друг начин. Ингрей свъси вежди.
— Знам колко катастрофално завърши този план! Бесният вълк, който уби баща ми — това случайност ли беше, или нарочно?
— Аз… аз… и до ден днешен не знам. Говорих с ловеца на смъртното му ложе, тогава вече почти не беше на себе си. Той… той… той не е бил подкупен да го направи, в това съм сигурен. Не е предполагал, че животните му са болни, иначе самият той би боравил с тях по-предпазливо!
— Къде е бил младият Уенцел, когато всичко това се е разигравало в Брезовлес? — попита Аяда.
— Доколкото разбрах, майка му го оставила в замък Конскарека. Искала да запази в тайна от него действията си, докато не е в състояние да му помогне.
А това означаваше, че…
— Тя се е бояла от него? Не само за него, а и от него? — попита Ингрей.
Кумрил се поколеба, после пак кимна, бавно.
— Да.
Така… щом на човек можеше да се направи заклинание, което да го превърне в убиец по чужда воля, както се беше случило на Ингрей, колко ли по-лесно би било да се програмира по този начин един вълк… или кон? Възможно ли беше смъртта на лейди Конскарека, стъпкана от коня си, изобщо да не е била злополука? „Какво, сега пък подозираш Уенцел, че е убил собствената си майка?“ Кръвта пак пулсираше в главата на Ингрей, но най-вече заради налегналото го главоболие.
Но поне най-после беше намерил отговор защо самият той се беше сдобил с вълка си. Смъртоносна смесица от родова лоялност, добри намерения, лоша преценка… и таен, свръхестествен зъл умисъл? Или просто подмолно намерение, което е излязло от контрол? Кого бе възнамерявал да убие скритият враг — лорд Ингалеф или само неговите животни?
— А моят вълк… какво ще кажеш за моя вълк, който се е появил толкова мистериозно?
Кумрил сви безпомощно рамене.
— Когато се разболяхте толкова тежко, си помислих, че сигурно е бил изпратен също като бесните вълци преди него.
Уенцел ли го беше изпратил тогава? „Има ли той някаква невидима верижка, на която ме държи? Още от Брезовлес?“ Ингрей спря да стиска до болка зъби и облегна рамене на стената с надежда да отпусне стегнатите си до болка мускули. Движението му не убягна на Аяда и тя му се намръщи загрижено.
Левко беше затворил очи.
— Лорд Ингрей. Лейди Аяда. И двамата сте виждали наскоро граф Конскарека, и то не единствено с очите си на смъртни. Какво мислите за отправеното току-що обвинение?
— Вие също сте го виждали — предпазливо рече Ингрей. — Какво усетихте вие?
Левко вдигна подразнено поглед и Ингрей си помисли, че ще му се сопне, нещо от сорта „Аз пръв попитах!“, но вместо това Просветеният си пое дъх да се успокои и каза:
— Духът му ми изглежда тъмен, но не повече от духовете на други мъже, които ухажват смъртта, сякаш копнеят да я прегърнат. Минавало ми е през ум, че може би трябва да се страхувам за него, и за тези близо до него, но не по този начин!
— Ингрей? — каза Аяда. Въпросът се четеше ясно в тона й: „Не трябва ли да кажем каквото знаем?“
За едно Уенцел се беше оказал прав — започне ли Храмът да търси, ще намери. И че мълчанието е единственото безопасно убежище. И наистина би било благоразумно, ако бяха открили и разпитали Кумрил, преди да са го направили храмовите власти. Ингрей се зачуди за какво ли друго ще се окаже прав Уенцел.