— Да, Уенцел носи дух на животно. Дали е добро, или зло, не мога да преценя. Смятах, че Кумрил му го е натресъл като част от същия план, покрай който аз се сдобих с вълка си, но изглежда, не е така.
— Не, не — измърмори Кумрил. — Не съм аз.
— Не споменахте това преди — каза Левко на Ингрей с внезапно безизразен тон.
— Така е. Не го споменах — отвърна той със съвсем същия тон.
— Тежки обвинения — измърмори Левко, — съмнителен източник, никакво веществено доказателство и третият по влиятелност лорд в страната. Какви ли още радости ще ми донесе днешният ден? Не, не ми отговаряйте. Моля.
— И богове — каза Аяда — Нали помните?
Левко й се намръщи. Нещо в изповедта на Кумрил не се връзва, помисли си Ингрей. Защо ще пожертват едно дете, за да спасят друго? И какво полза би имало от това да омърсят и двамата наследници? Вълнението му от обещаващия на пръв поглед шанс за разкриването на стари тайни започваше да линее.
— Как превръщането ни в душевоини, на мен и на баща ми, щеше да помогне на Уенцел?
— Лейди Конскарека не ми каза.
— И какво, ти не си я попитал? Трябва здравата да си престъпил всеизвестната ви храмова дисциплина, магьоснико, щом си погази всички правила, осланяйки се само на нечия дума.
Кумрил втренчи поглед в пода и измърмори крайно неохотно:
— Тя беше докосната от бог. Много… много жалко.
Една нова мисъл смрази Ингрей. Щом съжителството с животински дух отблъскваше боговете, както се беше получило при Болесо, то какво беше станало с душата на лорд Ингалеф? Неговото погребение отдавна беше отминало, когато Ингрей се възстанови достатъчно, за да попита за него. Никой не беше споменал баща му да е бил отблъснат от боговете. „Но никой не ми каза и обратното“. Лорд Ингалеф, освен в земята, беше погребан и в страхливо мълчание.
„Не са го приели, сигурно не са го приели. В Брезовлес нямаше шаман, който да го очисти“.
Или. Чакай… Имало беше един, нали така? Потенциален шаман. Сърцето на Ингрей сякаш спря да бие. „Възможно ли е аз да съм спасил…?“
Преглътна тази непоносима мисъл и впери поглед в Кумрил, мълчаливо, объркано и враждебно. Мълчанието на Левко разкриваше много по-малко. Погледите им се пресякоха и се счепкаха. Ингрей започваше да подозира, че не е единственият тук, който би предпочел пръв да се добере до информацията и после да сподели от нея толкова, колкото сам реши — и с този, с когото реши. Свещеният внезапно се изправи.
— Ела с мен в храма, Кумрил, на първо време, докато не уредя нещо по-подходящо за безопасността ти. По-късно пак ще поговорим по тези въпроси. — „Насаме“ остана неизречено.
Кумрил кимна и стана. Ингрей изскърца със зъби. В безопасност от какво? От наново амбициралия се демон на Кумрил? От Уенцел? От любопитни храмови следователи? От Ингрей? „Да, добре ще направи Левко да варди Кумрил от мен“.
Изпрати пастира и изгубеното агне до входната врата; Левко си взе довиждане с него и с Аяда с обещанието — или заплахата — скоро да се срещнат отново. Сега, когато частната им среща, изглежда, беше свършила, надзирателката се лепна за повереницата си и я подкара към стаите горе. Аяда — навъсена и замислена — не възрази.
Ингрей също се качи в стаята си и смени официалните си одежди с дрехи, в които можеше да се движи по-лесно и които нямаше да се оплитат около меча му. Предстоеше му едно посещение, което вече не можеше да отлага.
16.
Късно следобед Ингрей вървеше по кривите улици на Кралиград. Мина покрай стария Речен храм, който обслужваше хората от пристанищния квартал, заобиколи кметството и открития пазар на площада зад него. Пазарът вече почти се беше раздигнал, само неколцина амбуланти още предлагаха стоката си, изложена на килимчета под цветни навеси — тъжни остатъци от зеленчуци и плодове, повехнали цветя, изостанали кожени изделия, смачкани от прехвърляне купчини дрехи, нови и втора ръка. Тръгна нагоре към квартала с богатските къщи най-близо до кралския палат, като си удължи пътя само и само да избегне двореца на Хетвар и вероятността да срещне хора, които познава.
Градската къща на граф Конскарека беше сватбен подарък от принцеса Фара. Фасадата бе от дялан камък — украсена с фризове изобразяващи елени в скок в чест на рода Еленовшип. Единствег флагът над вратата носеше галопиращия жребец над неспокойните води на Стръв, емблемата на стария благороден кин, която показваше, че графът живее тук.
Може и да живееше тук, но в момента не си беше у дома, както разбра Ингрей от облечените в ливреи пазачи при вратата. Графът и принцесата със свитата си още не се били върнали от погребението и какъвто там банкет за помен на принц Болесо щяло да има в палата на свещения крал. Ингрей не опроверга предположението на портиера, че носи важно съобщение от печатник Хетвар, и се остави да го придружат до кабинета на Уенцел, да му поднесат любезно чаша вино и да го оставят да чака.