Остави виното настрана, без да го опита, и закрачи неспокойно из стаята. Следобедното слънце пълзеше по дебелите килими. Библиотечните рафтове бяха пълни само наполовина, главно с прашни дебели книги, изглежда, наследени заедно с къщата. Тежкото резбовано писалище беше разчистено — нямаше нито кореспонденция, нито някакви недовършени документи. Едно обещаващо на вид чекмедже се оказа празно. Ингрей реши, че в това отношение е извадил късмет, защото само едва доловим звук от стъпки в коридора оповести появата на Уенцел. Този разговор щеше да е достатъчно труден и без да го хванат как чете пощата на графа. Макар че Уенцел едва ли би останал много изненадан.
Графът още беше в тъмното дворцово облекло от погребението. Влезе, свали си палтото и тръгна да заобикаля Ингрей, който пък тръгна да заобикаля него, като всеки се държеше на безопасно разстояние от другия, все едно бяха в двата края на опънато въже. Графът метна палтото си на едно кресло и приседна на ръба на писалището, неподвижен, но не и отпуснат, без да отстъпва и грам предимство във височина или готовност. Гледаше Ингрей замислено, а поздравът му се ограничи до едно измърморено: „Виж ти, виж ти“.
Ингрей зае предпазливо позиция до най-близкия шкаф и скръсти ръце.
— Е, какво видя?
— Сетивата ми бяха силно приглушени, каквито са винаги, когато рискувам контакт с храмовите Зрящи. Но едва ли ми беше нужно нещо повече — и така всичко ми стана ясно. Господарят на есента не би могъл да приеме Болесо неочистен, а го прие. Присъстваха само двама души, способни да извършат необходимото, а знаех, че не съм бил аз. Следователно… Бързо усвояваш занаята, шамане. — Лекият му поклон може да беше подигравателен, а може и да не беше. — Ако Фара знаеше и можеше да разбере, без съмнение би ти благодарила, вълчи господарю.
Ингрей отвърна с кимване също така добре балансирано на ръба на иронията.
— Излиза, че все пак ти не си единственият ми източник на обучение. Конски господарю.
— О, чудесни нови приятели си имаш — докато не те предадат. Когато боговете си играят с теб, братовчеде, то е за техни си цели, а не за твоите.
— Да, но изглежда, съм дарен със способността да спася и други освен Болесо. Бих могъл да спася теб от тайното ти тегло, да ти спестя страха от храмовите клади. Какво ще кажеш, да се опитам ли да те освободя от духа на твоя кон? — Нищо не рискуваше с това предложение; ако питаха него, Уенцел по-скоро би се съгласил да го одерат жив.
Уенцел сви устни.
— Уви, има една спънка. Още не съм мъртъв. Свързаните с материята души не се отказват от верните си другари и можеш да изтръгнеш коня ми от мен точно толкова, колкото с песен да отделиш самия живот от тялото ми. — На Ингрей не му стана много ясно какво точно разкрива това изявление, но Уенцел добави: — Не ми ли вярваш? Ами опитай тогава.
Ингрей облиза устни, притвори очи и се пресегна навътре. Липсваше му екстазът на божественото вдъхновение, но понеже вече не му беше за пръв път, реши, че сигурно ще може да компенсира тази липса с по-голямата си увереност. Потърси свитата на кълбо сянка в Уенцел, протегна ръка и изрече гърлено: „Излез“.
Беше като да теглиш планина.
Сянката помръдна леко, но с това реакцията й се изчерпи. Уенцел вдигна изненадано вежди и затаи дъх.
— Силен си.
— Но не достатъчно.
— Да.
— Което означава, че и ти не би могъл да очистиш мен — стигна до логичният извод Ингрей.
— Докато си жив — да.
Ингрей почувства как предпазливият му курс между двете противникови страни — Уенцел и Храма — се стеснява опасно. И ако не направеше избора си, преди да е изгубил всяка възможност за смяна на посоката, рискуваше да предаде и двете страни. Със сигурност беше по-добре да имаш един силен враг и един силен съюзник, отколкото двама обидени врагове. Но кой кой да бъде? Той си пое дълбоко дъх.
— Днес следобед най-неочаквано попаднах на стар познайник. Дълго си поговорихме.
Уенцел вдигна въпросително брадичка.
— Кумрил. Помниш ли го?
Ноздрите на Уенцел се разшириха и той си пое шумно дъх.
— Аха.
— По някаква случайност той е и човекът, когото търсиш ти. Помниш ли как настояваше, че Болесо трябва да е имал на разположение незаконен магьосник? Е, Кумрил е. Не съм го видял в Глиганска глава, защото той ме е познал и се е постарал да не ми се мярка пред очите.