Очите на Уенцел засвяткаха възбудено.
— Нищо случайно няма в това. Незаконните магьосници се броят на пръсти, а Храмът полага големи усилия да намали максимално броя им. А и Болесо навярно е чувал за Кумрил, може дори тайно да го е потърсил. — Той се поколеба. — Сигурно разговорът ви е бил интересен. Кумрил оцеля ли след него?
— Временно.
— И къде е сега?
— Не мога да кажа. — „Което си е съвсем вярно“.
— Много скоро умората ще ме надвие и ще ми писне да ти търпя глупостите. Днешният ден беше дълъг и изключително неприятен.
— Добре, тогава да не губим време. Имам един въпрос към теб, Уенцел. Защо се опита да убиеш Аяда чрез мен? — Изстрел не съвсем в мрака, но Ингрей затаи дъх да види що за цел е умерил.
Уенцел застина опасно — като се изключи едва доловимо пламъче в очите.
— Как стигна до това заключение? Кумрил? Едва ли е най-достоверният източник на такова обвинение.
— Не. — И му цитира собствените му думи: — „Присъстваха само двама души, способни да извършат необходимото, а знаех, че не съм бил аз. Следователно…“ — И добави: — Трябва да разбера как правиш тези заклинания. Подозирам, че имат нещо общо с некромантията.
Уенцел помълча, сякаш прехвърляше през ума си много различни отговори, от които не успяваше да избере правилния.
— В известен смисъл. — Въздъхна и ако се съдеше по това как увиснаха раменете му, беше стигнал до някакво нежелано решение. — Не бих го нарекъл грешка, защото ако беше успял, планът неизмеримо щеше да улесни живота ми. Бих го нарекъл по-скоро лош ход, заради специфичните му последствия. Искам само да отбележа, че не играя срещу теб.
— А срещу кого играеш тогава? — Ингрей закрачи в полукръг около графа. — Отначало си мислех, че в дъното на всичко е столичната политика.
— Само непряко.
Ингрей решително не обърна внимание на трепета в стомаха си и на пулсиращата в ушите му кръв. И на шеметното объркване в главата си.
— За какво е всичко това, Уенцел? Какво става?
— А ти какво мислиш, че става?
— Мисля, че би направил всичко, за да защитиш тайните си.
Уенцел килна глава.
— Имаше време, когато това беше вярно. — И добави по-меко: — Вече не е така. Аз… е, аз не се моля.
Ингрей усещаше тялото си като натегната пружина. Ръката му галеше дръжката на ножа. Уенцел не пропусна да забележи този жест.
— Ами ако реша да освободя душата ти по стария, трудния начин? — също толкова тихо каза Ингрей. — Каквито и да са силите ти, едва ли ще оцелеят, ако ти отрежа главата и я хвърля в Щърк.
Ако не друго, Уенцел уважи заплахата му поне дотолкова, че дълго не помръдна.
— Нямаш представа колко дълбоко ще съжаляваш за тази си постъпка. Ако целта ти е да се отървеш от мен, това е най-погрешният начин. Наследнико мой.
Ингрей примигна объркано.
— Не съм наследник на кин Конскарека.
— По закон и на имотите ни — да. По законите на Старите лесове обаче племенникът е следващият след сина в йерархията на киновете. И понеже по всичко личи, че това мое болнаво тяло няма да даде син на Фара, ти си кръвният ми наследник, ако си жив, когато умра следващия път. Това не ме изпълва с особена радост, нито е мой избор, разбери. Заклинанието те осиновява.
Разговорът се беше обърнал толкова внезапно и насилствено, че едва ли беше само дело на Ингрей — Уенцел беше посрещнал смелия му напад със силно дръпване, което без съмнение беше причината Ингрей да се чувства провесен надолу с главата. Над дълбока пропаст. Над пълен с незнайни опасности мрак. Ръката му върху дръжката на ножа увисна.
— Когато умреш следващия път?
— Помниш ли като ти казах, че духовните животни на шаманите се създавали чрез натрупването на живот след живот и на смърт след смърт? Нещо подобно е било адаптирано и спрямо човешките души. Някога, отдавна.
— Богове, Уенцел, това да не е поредната ти приказка за преди лягане?
— От тази няма да ти се доспи, гарантирам ти. — Той си пое дъх. — Вече в шестнайсет поколения Конскарека моята душа преминава от баща в син в непрекъсната верига, освен когато не преминава от брат в брат. Това се оказа лошо наследство. Смъртта на това болнаво тяло няма да ме освободи от света на материята, а само ще ме прехвърли в следващото мъжко тяло от кръвната ми линия. Което, засега поне, е твоето. Моята кръв тече във вените ти, както по линия на майка ти, така и по линия на баща ти, нищо че онзи непокорен табун Вълчаскала ти е предал и свръхдозата си от неизлечимо лошо настроение. — Уенцел се намръщи отвратено.
Ингрей опита да си го представи — не велико животно, а велик човек? И щом натрупаните животински души се смесват и променят в нещо още по-свръхестествено, то какво ли странно нещо може да се пръкне от натрупването на човешки души?