— Ти ме излъга за много неща, Уенцел. Защо да ти вярвам сега?
Стъпките му го бяха довели в спирала до писалището, сякаш го беше издърпало невидимо въже. Уенцел наклони глава към заплахата, надвиснала над рамото му, и очите му засвяткаха — стоманено-сиви и изпълнени с противоречиви чувства, толкова странни, че Ингрей ги разплете само отчасти: гняв и презрение, болка и жестокост, любопитство и враждебност.
— Искаш ли да ти покажа? Ще е справедливо наказание за самомнението ти, струва ми се.
— Ами да, Уенцел — прошепна Ингрей. — Кажи ми истината. Поне този път.
— Понеже ме питаш толкова настоятелно… — Уенцел се завъртя, докато двамата не застанаха лице в лице, само на педя разстояние, и постави ръце от двете страни на главата на Ингрей. — Аз съм последният висш свят крал на Лесовете. Или на Старите лесове, наречени така, за да се различават от днешната пародия.
Писалището попречи на Ингрей да се дръпне.
— Ти каза, че последният истински свят крал е загинал на Кървавополе.
— Нищо подобно. Или пък два пъти, зависи как го погледнеш. — Пръстите на графа намериха слепоочията на Ингрей, започнаха да описват там малки потни кръгчета и той продължи:
— Аз бях млад мъж, наследник на великия си дом, и ловувах из поляните покрай Стръв, преди Одар да се роди и да започне да цапа палените си. Дартакийците изтласкаха моето племе, настаниха се в земите ни, сечаха горите ни, пращаха мисионери да опетняват светилищата ни, после и войници, които да откарат труповете на мисионерите в родината им. Моите хора се биеха и гинеха. Видях баща си да умира, после и своя свещен крал.
Картини разцъфнаха в главата на Ингрей, докато Уенцел говореше, картини твърде живи, за да са плод на собственото му въображение. „Това наистина е несвестен глас, щом ме кара да си спомням неща, които изобщо не съм виждал“. Тъмни гори, зелени долчини, дървени палисади около селски къщи, издигнати от замазани с кал плетища, миризлив дим, издигащ се от отвори в тръстиковите им покриви. Конници с доспехи от варена кожа, които минават през портите за битка или се връщат след битка, окървавени и унили, оскъдният им метал подрънква в щипещия студен въздух. Уморени до смърт гласове се носят в зимната мъгла, на език, който Ингрей аха да разбере, но не разбира и който му напомня за поезията на Джокол.
— Следващият избор прехвърли кралството на мен, защото вече се бях превърнал във водач на един суров народ и имах синове, които да ме следват. Те ме превърнаха в свой факел и аз горях за тях в сбиращите се сенки. Сърцата ни бяха пламенни. Ала боговете не приеха жертвоприношенията ни и извърнаха лицата си от нас.
Един мургав млад мъж, нетърпелив и решителен, гол с изключение на символите, изрисувани по тялото му, стоеше високо на дъбов клон под треперливата светлина на десетки факли. Клуп от лъскаво като коприна копривено въже огърляше врата му и кръв се стичаше по крайниците му от нарочна поредица срезове в кожата. Той вдигна високо разперени ръце и заговори с дълбок глас, загрозен от моментно потрепване; после падна напред като човек, който се гмурка във вир от висока скала. Близо до земята скокът му се прекъсна изведнъж с пукот на строшен гръбнак… Разширените зеници на Уенцел потрепнаха. „Дали това не е бил някой от синовете, някой от принцовете, пратен при боговете како куриер от своя свещен крал?“ Тази истина не можеше да се отрече, беше като пълноводна река; Ингрей имаше чувството, че държат главата му под водите й толкова отдавна, че мозъкът му всеки миг ще се пръсне. Виденията продължиха да текат, породени от прошепнатите думи, течаха в помитащ поток.
— Втъкахме самото Светодърво в заклинанието за непобедимост и като свещен крал, аз бях сърцевината му.
Гласове запяха, издигаха се на тласъци в нощта като биещи криле на голяма птица. Дърветата потрепваха, сякаш милвани от дъха им. От дълбоките, вплетени един в друг тонове косата на Ингрей се изправи.
— Но не можехме да рискуваме приемствеността на кралската власт в битка, защото ако аз загинех, заклинанието щеше да се пръсне и всички оплетени в него щяха да се изгубят в същия миг. Затова най-големият ми син…
Брадат рус младеж с доверчиво лице, белязано от напрежение, чуждо за възрастта му. Имаше някаква прилика както в чертите, така и в напрежението, да, прилика с мургавия младеж в клоните на дъба — брат или братовчед?
— … и аз… двамата заедно подхванахме великото обвързване, така че кралската кръв, душа, кон, ядка, сърцевина и всички заедно да бъдат предадени нататък без прекъсване, без значение къде, кога или как нашите тела срещат края си. Докато не постигнем победа.