Уенцел замълча за миг, после попита:
— Започваш да разбираш накъде води това, нали?
Ингрей издаде слаб звук, не точно сумтене и не точно въздишка, а нещо по средата. Уенцел се помръдна още да застане право срещу него. Ингрей не се дръпна и дъхът на Уенцел обля лицето му заедно с думите:
— Войската на Одар ме плени още в първите часове на битката. Разкъсаха тялото ми, увиха ме в кралския ми флаг и ме хвърлиха в един ров. Почнаха клането още преди битката да е свършила. Умрях, а устата ми беше пълна с черна кръв и пръст…
Вонята на тази смес задави Ингрей, бълвоч от мръсотия, кръв и урина.
— … и се събудих в тялото на детето ми, вече дете-мъж. И пленник. Нищо от ужасите не беше спестено на очите ни. Брадвата се стовари върху врата ни като чакана целувка на любима. Помислих, че всичко е свършило. Поражението беше като пепел в устата ми…
Студени трески от дървесен ствол, вече напоени с кръв, се притиснаха в протегнатата шия на Ингрей. Някъде отвъд периферното му зрение нечий уморен глас изръмжа, острието се спусна в стоманена арка и хрущене разпръсна дълбоката му скръб, когато гръбнакът му се прекъсна.
— … а после се събудих в тялото на втория ми син, на мили далеч, при границата. Бях избягал от клането при Кървавополе по най-трудния начин, на крилете на нашата несвяст. Умът му не беше подготвен да ме приеме. Наложи се да се боря с него за речта, за движението, за светлината в очите му. За кратко всички ние, тримата, полудяхме, уловени в капана на черепа му. Но аз най-напред надвих тялото му, а сетне започнах битката да си върна Лесовете.
Ингрей преглътна с надежда да може да проговори, ако не за друго, поне звукът да го увери, че още е в собствената си глава.
— Мисля, че съм чувал за онзи принц Конскарека. Бил е прочут боен водач. Двайсет години водил сражения из блатата, чак до поражението и смъртта си.
— Поражение — да. Смърт… уви. Синът на моя син беше едва на двайсет, когато му отнех тялото. По онова време Светодърво вече беше изоставена пустош…
Подгизнала гора, обезлистена в лапите на ледени мъгли, се мъчеше да надвие черното тресавище. Дърветата бяха разкривени, обсипани с възлести кисти, от които се стичаше студена мъзга — на замръзнали мъниста, като гнойни сълзи от болни очи.
— … Всички кин воини, обвързани там от заклинанието, вече бяха мъртви, кои загинали в битка, кои при злополука или просто, от старост, дори малцината спасили се от клането. Освен един.
Очите на Уенцел, забили се като свредла в очите на Ингрей, вече изглеждаха като част от видението. Картините обикаляха в зениците им, всмуквани навътре като в отходен канал. „Видения, които не лъжат“, беше казал Уенцел. Може и така да беше; но и самият Ингрей знаеше как да лъже с истината, с истина и подходящо подбрани мълчания. „Вярвам на онова, което виждам. Въпросът е какво не ми се показва?“
— Съпротивата залиня. Смъртта косеше изгнания кин Конскарека от старата кралска линия. Озовах се в тялото на едно безполезно дете и от нетърпение го погълнах — отнасяха се с нас като с умопомрачени. Минаха трийсет години и още една смърт, преди отново да си извоювам пътя към водачество. Само че никой кин вече не искаше да се бие за нас. Насочих усилията си към политиката, с намерение да спечеля Лесовете отвътре. Натрупах богатство и цялата достъпна ми власт и се научих да превивам хората, които не мога да пречупя. Търсех пукнатини в кралския дом на Дартака и правех всичко по силите си да ги уширявам.
Виденията избледняваха, сякаш гаснещият плам ги състаряваше в бледи призраци, бледи и безсилни.
— Това е бил граф Конскарека, когото са наричали „създателя на крале“, нали? — тихо попита Ингрей, — А всъщност си бил ти?
— Да, както и неговият син, и синът на сина му. Прехвърлях се от тяло в тяло, натрупвах велика плътност от животи. Ала синовете ми вече не се жертваха доброволно за мен. Казват, че боговете натрупвали души, без да ги разрушават, което беше доказателство, ако въобще е нужно такова, че аз не бях бог на земята. Насилените умове имаха само два избора — или да се пръснат в лудост, или да ми отстъпят контрола. Сто и петдесет години се борих, заговорничих и кървях, и умирах, и мърсях душата си чрез фатални грешки и канибалското поглъщане на собственото си поколение. И за един велик момент си помислих, че съм приключил, че Лесовете са се възродили. Само че новият кралски род нямаше несвястното в себе си, не познаваше песента на земята, не владееше никоя от старите горски сили. Беше фалшифициран от боговете. А аз не бях освободен от кръговрата на изтезанието си. Войната ми беше свършила, но не я бях спечелил. И така започна линията на графовете Конскарека, особняци и отшелници.