— Не можеш ли да се освободиш от заклинанието? — прошепна Ингрей. — По някакъв начин?
И гласът, и лицето на Ингрей се пречупиха.
— Мислиш ли, че не съм опитвал?
Ингрей се дръпна стреснато, толкова гняв имаше в тези почти изкрещени думи.
— Мисля, че имаш нужда от чудо.
— О, боговете отдавна ме дебнат. — Нещо зловещо се промъкна в усмивката му. — Преследват ме упорито. Искат ме; но аз не ги искам, Ингрей.
Ингрей с усилие вложи достатъчно сила в гласа си, за да бъде чут.
— Какво искаш тогава?
Изражението на Уенцел стана унесено, като да се окъпа в скръб, потискана толкова отдавна, че се е превърнала в камък.
— Какво искам ли? Искал съм много неща през тези столетия. Сега обаче желанията ми са станали съвсем простички, както подобава на размътено старческо слабоумие като моето. Простички неща. Искам си първата съпруга, и синовете си в зората на живота им…
Видението се върна, обляно от светлина толкова ярка, че ти спира дъха, и удавено в цветове. Един мъж и една смееща се жена, и група младежи, всичките дръпнаха юздите на конете си някъде в ракитаците по бреговете на Стръв и загледаха с благоговение как две сиви чапли политат в златната експлозия на зората.
И само за миг очите на Конскарека изкрещяха: „Проклет да си, че ме върна към тези спомени!“ Видението на смърт, удавена с кръв и отчаяние, беше донесло със себе си по-слаба болка от тази. Треперливата хватка на графа върху лицето на Ингрей се стегна, пръстите се впиваха в слепоочията му със сила достатъчна да остави синини.
„Искам си моя свят“.
„А! Значи последната картина не е била показана по план. Измъкнала се е“. Ингрей облиза устни.
— Не можеш да си го върнеш. Никой не може.
Краткият пламък се сви и потъна в сух мрак, пълна тъмнина, и Ингрей разбра, че виденията са свършили.
— Знам. Дори всички богове заедно и с най-великото си чудо не биха могли да изпълнят желанието ми.
— Страх ли те е, че боговете ще те унищожат?
И отново онази странна усмивка, от която го побиваха тръпки.
— Това не е страх. Това е молитва.
— Или… се боиш от наказанието им? Че ще потопят душата ти в някакво вечно мъчение?
Уенцел се наведе напред и прошепна в ухото на Ингрей:
— Това би било излишно. — И за огромно облекчение на Ингрей най-сетне пусна главата му, отстъпи назад и се взря в очите му. — Но ти ще научиш всичко това от собствен опит, ако късметът ти не се обърне към по-добро.
Ингрей би си помислил, че говори с някой съвсем побъркан, ако не беше потокът от вгарящи се в паметта картини, пратени от Уенцел в главата му. Каквато и истина да бе търсил от Уенцел, определено не беше тази. Потресен беше, потресен до дъното на душата си и Уенцел без съмнение го усещаше по тежкото му дишане и по това как се подпираше безсилно на масата, нищо че стискаше ръба й като удавник сламка с надеждата да прикрие треперенето, обхванало тялото му. Съмняваше се… не, можеше само да си мечтае да се съмнява.
Трескаво затърси пропуски в историята. Пропуски имаше много, и стари, и скорошни, но Аядината армия от призраци в Ранената гора изглеждаше най-големият. Как можеше Конскарека да скърби за Кървавополе, а да не спомене и дума за своите изоставени и прокълнати другари? Че именно той е направил заклинането за убийство срещу Аяда, си беше признал, когато вече не можеше да отрича, но така и не беше обяснил защо го е направил. Имаше ли връзка между тези две премълчани неща?
На вратата се почука и двамата се стреснаха като огледални образи един на друг.
— Какво има? — извика графът остро.
— Милорд. — Беше покорният глас на някой старши прислужник. — Милейди е готова да тръгне и моли да я придружите.
Устните на Уенцел се свиха раздразнено.
— Кажете й, че идвам веднага. — Стъпките вън заглъхнаха, Уенцел въздъхна и се обърна към Ингрей. — Трябва да отидем при баща й. Вечерта се очертава доста неприятна. С теб ще продължим друг път.
— Аз също бих искал да продължим — съгласи се Ингрей, замисли се за думите си и реши да не уточнява двоякото им значение.
Уенцел го изгледа, все още нащрек.
— Надявам се разбираш, че родовото ни проклятие е несиметрично. Моята смърт може да бъде катастрофа за теб, но обратното не е вярно.
— Защо тогава не ме убиеш още тук и сега? — Въпреки уменията си с меча Ингрей не се съмняваше, че Уенцел би могъл да го направи. По някакъв начин.
— Защото това би довело да неприятности, върху които още размишлявам. Понастоящем заклинанието просто би те заменило с друг, навярно по-неудобен за мен. С твоя братовчед откъм Брезовлес най-вероятно. Освен ако нямаш някакви дартакийски роднини, за които не знам.