— Не знам да имам. А ти знаеш ли кой е следващият по кръвно родство след мен?
— С времето тези неща се разместват по начини, които не мога да контролирам. Ти можеше да умреш в Дартака. Фара можеше да зачене син. — Устните му пак се свиха. — Други може да умрат или да се родят. Отдавна съм се научил да не пилея силите си с проблеми, които времето само ще отнесе по течението си… Изглежда, ще сме свързани за известно време, волю-неволю. Какво ще кажеш да постъпиш на служба при мен?
Ингрей почти се олюля. Имаше стотици въпроси, на които Уенцел — и може би единствено той — можеше да отговори. Близкото присъствие до графа сигурно би разкрило нещо повече. „И ако откажа, колко още ще живея?“ Реши да печели време.
— Много дължа на лорд Хетвар. Не мога с лека ръка да напусна службата си при него, нито той ще ме пусне току-така.
Уенцел сви рамене.
— Ами ако го помоля? Не би могъл лесно да откаже услуга на съпруга на принцеса Фара.
„Да, но пък аз бих могъл да го помоля да увърта и да отлага“.
— Ако Хетвар се съгласи, нямам нищо против.
— Похвална лоялност от твоя страна. Не бих могъл да я пренебрегна, особено щом искам и аз да се възползвам от нея.
— Признавам, че предложението ти ме интересува по определен начин.
Уенцел оцени със суха усмивка всички възможни значения на тези думи.
— Не се и съмнявам. — Въздъхна и тръгна към вратата, в знак че разговорът им е към края си. Ингрей го последва послушно.
— Все пак, кажи ми още едно нещо сега — каза Ингрей.
Граф Конскарека вдигна вежди подканящо.
— Какво стана с Уенцел? Момчето, което познавах?
Конскарека докосна челото си.
— Спомените му все още съществуват, изгубени сред море от други подобни.
— Но не и самият Уенцел? Него вече го няма?
Графът вдигна рамене.
— А къде е четиринайсетгодишният Ингрей, ако не там — и посочи главата на Ингрей, — в същата каша от спомени? И двамата са жертви на един и същ враг. Ако има нещо, което да съм намразил повече и от боговете, това е времето. — Даде знак на Ингрей да излезе. — Довиждане. Утре ме потърси, ако искаш.
Като че ли имаше нещо дълбоко погрешно в логиката на Уенцел, но в сегашното си шеметно състояние Ингрей не успяваше да го напипа. След миг пак беше на улицата и примижаваше срещу залязващото слънце. Беше си истинска изненада, че Изтокдом още си е на мястото. Ако питаха него, градът трябваше да се е сринал до основи по време на кратката вечност, която Ингрей беше преживял в къщата, камък върху камък да не е останал.
„Както се случи с мен?“
Празноти. Тишини. Премълчани неща. За човек, намразил потока на времето, защо беше тази нетърпелива тревожност у Уенцел? Какво го беше прогонило от рутинното му отшелничество и го бе потопило в явно непривична за него активност? Защото Ингрей го усещаше като човек под крайно напрежение, напрежение, което го изпълва с мълчалив бяс.
Поклати глава, от което болката само се засили, и тръгна към двореца на печатника.
17.
Реакцията най-сетне дойде и коленете му омекнаха. Нисък зид покрай стената на някаква къща край улицата му се стори достатъчно подходящ да поседне и той се тръшна отгоре му, опря ръце на бедрата си и гръб на затоплената от пеклото цял ден слънце каменна стена. Примигна и задиша дълбоко да прогони шемета от главата си. Много приличаше на усещането след някой от вълчите му пристъпи, когато се сурваше надолу в поток от време, който временно е бил напуснал; като падане към земята след сънуван полет. Само дето този път умът му, а не тялото, се беше издигнал в това състояние, където реакциите се лееха без мисъл в отчаян танц за оцеляване.
Някаква жена на средна възраст поспря и го загледа, но след като прецени облеклото и снаряжението му, си продължи по пътя, без да събере кураж да го попита дали е добре. След малко тялото му спря да трепери, а мозъкът му се задвижи отново.
„Онова беше истинско, историята на Уенцел. Петима богове!“
„Историята на Конскарека“, поправи се след миг. Колко от Уенцел все още живееше в това слабо разкривено тяло беше трудно да се каже.
Втората му мисъл беше по-скоро емоция — прилив на завист. Да живееш вечно! Как е възможно човек да не постигне щастието, когато е имал толкова много възможности да избегне минали грешки, да подреди нещата? Да натрупа богатство, и власт, и знание? След кратък размисъл завистта си отиде. Конскарека, изглежда, беше платил за многото си животи с много смърти, а заклинанието не му спестяваше спомена за преживените ужаси. „Да изгориш на кладата е болезнена смърт. Не ти я препоръчвам“, беше му казал веднъж Уенцел и Ингрей го беше взел за шега. Като се замислеше сега обаче, графът го беше казал по-скоро с преценката на познавач.