— Вижте — каза тя и му подаде лъскавия сив камък.
Ингрей погледна. От едната страна на камъка се виждаше издълбана спирала.
— Досущ прилича на един от символите, които Болесо беше нарисувал по тялото си. С червена боя, около пъпа си. Видяхте ли го?
— Не — призна Ингрей. — Вече го бяха измили.
— О — промълви тя и, изглежда, се притесни. — Е, имаше го.
— Не се съмнявам в думите ви. — „Макар че други ще се усъмнят“. Дали вече си беше дала сметка за това?
Тя огледа поляната.
— Дали тук не е имало горско светилище някога, как мислите?
— Възможно е. — Проследи погледа й, огледа внимателно пъновете и дебелите дървета. За каквито и свещени или богохулни цели да бяха използвали това място първоначалните му обитатели, последни тук се бяха трудили обикновени секачи. — Изворът говори за такава възможност. Мястото е било разчистено, изоставено и разчистено отново, и така неведнъж. — Следвайки навярно приливите и отливите на дартакийската квинтарианска война срещу горските ереси, която беше вилняла из земите на родовете преди четири столетия, когато Одар Велики пръв беше завладял Лесовете.
— Какво ли са представлявали наистина старите церемонии? — каза замислено тя. — Свещените се мръщят на животинските приношения, но всъщност… като малка в храмовия форт на баща ми, няколко пъти ходих със… с една приятелка да погледаме есенните ритуали на хората от тресавището. Блатният народ не е от същата раса и не говори същия език като старите лесовници, но не ми беше трудно да се пренеса мислено в онези времена. Беше си нещо като голяма веселба на открито с много печено. Вярно, пееха някакви песни и изпълняваха ритуали над животните, преди да ги заколят, но не виждам каква е разликата дали се молим над месото си, след като е сготвено, или преди това? — После добави, сякаш от желание да уточни: — Така поне казваше приятелката ми. Свещеният на форта не беше съгласен, но пък те двамата редовно се караха. Мисля, че приятелката ми обичаше да го дразни.
Не точно срещу менюто бяха възроптали квинтарианските свещени, защото хората от Старите лесове бяха използвали не само месото на свещените си животни. Племенните магове омърсявали душите на бойните си водачи с духовете на животни, което им давало допълнителна сила и свирепост, но също така им отнемало способността да се отворят за боговете в края на живота си. Ингрей не вярваше някой от празниците, до които е била допускана тази млада жена, да е включвал поглъщането и на друго освен на месото на жертвените животни.
— Говори се, че блатните хора рисували по телата си с кръв.
— Ами — замислено рече тя, — вярно е. Или поне всичко живо тичаше насам-натам, всички се плискаха и се заливаха от смях. Много глупаво беше и доста миризливо, но човек трудно би съзрял нещо зло в това, което правеха. Разбира се, племето не правеше човешки жертвоприношения. — Тя огледа поляната, сякаш си представяше призрачни картини от подобни злодеяния, извършвани някога тук.
— Сериозно. — сухо рече Ингрей. — Точно по този въпрос не са се разбрали дартакийските квинтарианци и древните лесовници. — Защото и двете страни бяха почитали все същите петима богове. — Така че, когато така нареченият Одар Велики избил четири хиляди военнопленници от Лесовете на Кървавополе, уж не се бил молил изобщо. Което, предполагам, го прави правоверен квинтарианец, а не еретик. Някакво друго престъпление може би, но не и човешко жертвоприношение. Всъщност спорен теологически въпрос.
Въпросното клане на цяло едно поколение млади душевоини беше пречупило гръбнака на местната съпротива пред завоевателите от изтока. През следващите сто и петдесет години земите, церемониите и народът на Лесовете били насилствено прекроени според дартакийските обичаи, докато огромната империя на Одар не се разпаднала заради кървавите дрязги между не толкова великите му наследници. Само че ортодоксалното квинтарианство беше надживяло наложилата го империя. Забранените животински жертвоприношения и мъдрите песни на горските племена се изгубили и почти напълно били забравени в новите Лесове, малка част от тях оцелели само в селските суеверия, детските стихчета и в някоя и друга история за призраци.
Или… не са били забравени напълно и не от всички. „Татко, къде ти е бил умът? Защо стовари на плещите ми това животинско светотатство? Какво си се опитвал да направиш?“ Старият болезнен въпрос без отговор… Ингрей го прогони от мислите си.