Дали мисълта, че е безсмъртен, прави един човек по-храбър в битка? Вярно беше, че мнозина от предците на Уенцел… поправка — че граф Конскарека много пъти беше умирал от насилствена смърт. Или пък знанието каква болка може да изпиташ, докато умираш, те прави по-страхлив? Две ужасяващи смърти Ингрей току-що беше съпреживял с тяло и мисъл заедно с Конскарека и само от спомена за тях му идеше да си изповръща червата. И още призрачни податки за други подобни съдби се бяха завъртели мимолетно в безкрайно повторение като образа на човек между две огледала, и от мисълта за самата им многобройност стомахът му се преобърна отново.
И тогава си даде сметка и за другата цена, цена, която Конскарека не му беше показал изрично в образ, но която все пак се беше просмукала през процепите около другите впечатали се образи. Ингрей нямаше дете, почти не се беше замислял за такава възможност, но въпреки това мечтата да има син му вдъхваше силна, макар и смътна потребност да защитава. Кореняща се навярно в собствения му детски глад за бащина грижа, наторен от малкото щастливи спомени за лорд Ингалеф — Ингрей поне имаше някаква представа какъв трябва да е един баща.
Какво ли е било за Конскарека да гледа как син след син растат пред очите му и да знае какво неминуемо ги чака? Да ги създава, като го знае? Дали ги е предупреждавал за предстоящото, така както току-що беше предупредил Ингрей? Или ги е държал в неведение? С всички еднакво ли е постъпвал, или само с някои? И на каква възраст? Имало ли беше значение за Конскарека и за неговите наследници дали ще се намести в главата на едно объркано дете, на уплашен младеж, или ще се натрапи на разгневено, възмъжало съзнание, със собствен живот, предпочитания, навярно със съпруга и свои деца? Каквито и да бяха разликите, Конскарека бе имал достатъчно време да опита всичките варианти.
И не само тела и съпруги беше отнемал. Къде отиваха душите на всичките покосени от заклинанието синове? Привързани към цялото, смлени, но не и разрушени напълно… изглежда, заклинанието крадеше не само животи, но и вечности. Отнасяше ги натрошени на парчета в следващото поколение, в следващото столетие, в една разбъркана, претопяваща се маса. Дали Конскарека… и от тази мисъл Ингрей изтръпна повече от всичко дотук… дали Конскарека, предчувствайки собствената си смърт, не беше убивал със собствената си ръка някое особено обичано свое дете, за да спести на душата му мъченията на неминуемото обвързване?
„Сигурно и това се е случвало поне един-два пъти“. Четири столетия, десетки животи, често съкращавани от насилствена смърт, със сигурност са били достатъчно време за всички вариации по темата.
Опасен, силен, магьосник, безсмъртен… и луд. Или почти луд. Редуващите се пристъпи на разговорливост и мълчание, така характерни за Уенцел, изведнъж му се явиха в нова светлина. Странните му действия, лутането между пристъпи на енергичност и вглъбение все още озадачаваха Ингрей, но той вече не търсеше основанията на обикновените хора, за да си ги обясни. Все още не разбираше Уенцел, но сега поне проумяваше дълбините на собственото си неразбиране. „Вгледай се в душите, Ингрей“, беше казала Аяда. В душите, наистина.
Още колко превъплъщения щяха да се осъществят, преди Уенцел да изгуби дори и сегашната си слаба връзка със здравия разум и дотолкова да се побърка, че въобще да не минава за нормален човек пред другите? И при този цикъл на заклинанието за външния наблюдател това сигурно щеше да изглежда като някакво семейно заболяване, което поваля със слабоумие един след друг роднините по права линия, било в младостта, било на средна възраст.
„Още едно превъплъщение“. Следващото прехвърляне щеше да е различно, ако Ингрей доживееше да го приеме. Неговият вълк щеше да се погрижи за това. Различно, но не непременно добро.
„Да. Не добро“.
С изключение на деня, в който бе приел вълка си, днешният се очертаваше като най-тежкият в живота му, като се започне с това, че бе погледнал един бог в лицето, и се свърши с ужасяващите видения на Уенцел. Нищо не искаше толкова силно, колкото да се довлече някак у дома при Аяда, да я притисне до сърцето си и да й изплаче последните новини. „У дома?“ Тясната къща със сигурност не му беше дом. „Но където е Аяда, там е и моето място“. В хаоса и объркването на бойното поле, там където знамето се вееше над мелето, там беше и уречената среща на ранените и изгубените, мястото, където да се прегрупираш, да намериш доверен приятел, на когото да облегнеш кървящото си тяло, и пак да се изправиш срещу врага. „А тя трябва да бъде предупредена за тази заплашваща ме трансформация“. Не беше в състояние да проумее факта, че страховитото наследство на Уенцел е тегнало над главата му години, без той дори да подозира. Изцяло и само от Уенцел зависеше кога ще му отнеме тялото. Графът бе могъл по всяко време да си среже гърлото и по своя воля да осъществи прехвърлянето. Макар че… като си помислиш, Аяда навярно беше единственият човек в Лесовете, способен да съзре промяната в душата му още от пръв поглед. Да съзре, но не непременно и да разбере. А лъжите на Уенцел, излизащи от устата на Ингрей и с гласа на Ингрей, със сигурност щяха да са ловки и умели.