Той се насили да стане и отново тръгна по улицата с надеждата, че не криволичи като последния пияница. Движението поуспокои малко стомаха и мислите му. Осъзна, че подминава жълтата каменна фасада на Хетваровия дворец, който му беше служил донякъде за дом през последните четири години, и се поколеба при спомена за първия си панически импулс да изтича при наставника си. Изведнъж си даде сметка, че изобщо не е наясно какво иска да каже на Хетвар за Конскарека, но пък печатникът му беше заръчал да се яви при него — поне щеше да разбере дали не го чакат нови заповеди. Ингрей се върна и влезе в двореца.
— Милорд е на съвет — предупреди го портиерът.
На Ингрей му се прищя да се откаже, но вместо това рече примирено:
— Кажи му, че съм тук, и го попитай какво ще ми заръча.
Портиерът прати един паж, който се върна много бързо.
— Милорд нареди да се явите при него в кабинета му, лорд Ингрей.
Ингрей кимна, качи се по широкото стълбище и свърна по познатия коридор. Почука на вратата на кабинета и отвътре се чу гласът на Хетвар:
— Влез.
Ингрей отвори, влезе и с огромно усилие на волята се спря да не скочи обратно през вратата. Около писалището на Хетвар се бяха събрали принц-маршал Биаст, Просветен Левко и самият архисвещен на Изтокдом Фритин кин Глигановброд. Жеска пък стоеше до стената в позата на човек, подложен на разпит. Всички се обърнаха към Ингрей.
— Добре — каза Хетвар. — Тъкмо за теб говорехме. По-добре ли си вече след сутрешното си неразположение?
Изражението му беше неприкрито иронично. Стигнал до заключението, след бърз преглед на възможностите, че на този въпрос не може да се отговори, Ингрей само кимна и плъзна поглед по нежеланата публика.
Архисвещен Фритин беше чичо на настоящите графове-близнаци, издънка на предишното поколение Глигановброд, посветил се на Храма, след като твърде многото по-големи братя бяха смалили до минимум шанса му за висок пост в родовата йерархия. Дълга и типична кариера на храмов служител от благородно потекло стоеше зад него, години, през които не се беше посрамил по никакъв начин. Дори и да фаворизираше в някаква степен собствения си род, имаше и грижата роднините му да финансират щедро Храма, на който служеше. Назначението си в Изтокдом, заедно с важния изборен глас, който вървеше в комплект с поста, ги беше получил преди седем-осем години и това беше връхната точка на кариерата му. И на услугите, които правеше и приемаше.
Според наблюденията на Ингрей Фритин и Хетвар се понасяха доста добре, навярно защото и двамата бяха еднакво практични. Благодарение на тях Храмовград и Кралиград по-често работеха в тандем, отколкото в опозиция — често, но не винаги. Известно напрежение се беше настанило помежду им напоследък покрай предстоящите избори, защото Хетвар броеше гласа на Фритин като един от несигурните. Архисвещеният имаше връзки по майчина линия както с Ястребинобърдо, така и с Лиситрън, и се бе позовавал на миротворческия си пост в храма, за да не обещае гласа си на никоя от фракциите. Без съмнение тази несигурност му беше от полза.
Колкото до отношението на архисвещения към вълка му, Ингрей така и не го бе установил със сигурност. Оправдателната му присъда беше подписана от предшественика на Фритин и този документ Ингрей пазеше като зеницата на окото си през последното десетилетие — дори сега стоеше заключен в стаята му в същия този дворец. Ингрей не знаеше дали антипатията на Фритин към свръхестественото е породена от теологични, или от лични причини, защото той изглеждаше точно толкова невъзприемчив към мистичното, колкото и Хетвар. „Тогава какво ли мисли за Левко?“
Който в момента си гризеше кокалчетата на ръцете и зяпаше Ингрей крайно смущаващо. Ингрей го удостои с учтиво кимване и зачака някой друг да подхвърли първата реплика. „Само да не съм аз. Богове пет, точно сега мозъкът ми не е във форма за тази опасна компания“.