— Мисля, че това е проблем, мистерия някаква, до чийто център още не съм стигнал. Отидох при Уенцел с намерението да изтръгна истината от него, с всички средства. Вместо това той ми я наби в главата…
Заведе я при един стол и седна до нея; стисна ръцете й. Накъсано и непоследователно й описа ужасяващия си разговор с графа. Аяда, изглежда, бе споделила само мистичните видения, но не и контекста им. Ингрей си помисли, че през последните няколко часа сигурно се е поболяла от притеснение и несигурност — цялата трепереше.
— Уенцел твърди, че аз съм наследникът на душата му, че моето тяло ще бъде превзето от заклинанието, независимо дали аз или той го желаем, или не. Откога това е така, не знам. Преди години може да е имало и други братовчеди помежду ни, които след това са починали, но… но това положение може да съществува още от смъртта на баща ми. Което повдига още въпроси без отговор за това какво е целял баща ми с вълчия ритуал.
— Другият ми сън — прошепна тя. — За горящия конник и за вълка на каишка, който тичаше през пепелта. Това беше ти! И двамата бяха ти.
— Мислиш ли? Възможно е…
— Ингрей, аз познах Кървавополе, познах хората си. Свързана съм с тях толкова сигурно, колкото съм свързана с теб, макар да не знам как. И ако Уенцел е казал истината, значи и той е свързан с тях — и те с него.
— Разказът на Уенцел беше пълен с пропуски, но казаното е истина — убедено заяви Ингрей. — Онова свързване е в основата на всичко, което се случва сега.
— В такъв случай кръгът се е затворил. Ти си свързан с мен, аз — с моите призраци, те — с Уенцел, а Уенцел, както изглежда, е свързан с теб. Дали Уенцел не се опитва да задейства някаква силна магия, която включва всички ни?
— Не знам. Не всичко е дело на Уенцел, строго погледнато. Например не той избира наследника си, иначе със сигурност не би избрал мен. В което има някакъв смисъл — заклинанието сигурно е било замислено така, че да действа в хаоса и разгара на битка, когато и кралят, и неговият наследник може да загинат един след друг — както е станало на Кървавополе, повече или по-малко. Прехвърлянето е трябвало да става без волево участие от страна на засегнатите. Следователно тази част от заклинанието трябва да е свързана с мъртвите душевоини в Ранената гора. Все едно целите Стари лесове, или каквото е останало от техните кинове, избират своя наследник чрез Уенцел. — Струваше му се, че има някаква загадъчна, страховита правдивост в тази мисъл.
Аяда присви очи.
— Означава ли това, че и тримата трябва да идем на Кървавополе? И ако е така, какво трябва да направим, когато стигнем там?
— И кой — човек или бог — ни побутва натам? — измърмори Ингрей. — Досега заклинанието е имало тесни граници. Само мъжете от Конскарека и мъртвите воини, отново и отново в продължение на шестнайсет поколения. Ти… ти си проникнала в тази верига отвън. А мен ме привлече самото заклинание. Границите му вече не са каквито са били. Граници между смъртта и живота, духа и материята. Кръвна линия и кръвна линия. Лесовете и външните земи. Промени… за пръв път от столетия настъпват промени.
Аяда разтърка чело.
— И каква съм аз във всичко това? Наполовина вътре, наполовина вън… имам ли въобще място там? Аз съм жива, те са мъртви; аз съм жена, те са мъже… поне повечето, струва ми се… Леопардът ми дори не е типично за Лесовете животно! Не направих нищо за душата на Болесо тази сутрин — просто стоях и се пулех като последна глупачка. Ти си търсеният, Ингрей, ти можеш да освободиш призраците от старите им създания! — Погледът й светеше от дълбока убеденост.
— Една врата в стената е едновременно и вън и вътре — бавно рече Ингрей. — Половина и половина, каквато си ти и по кръв, благодарение на баща си. И ти също си търсена, макар и не от Уенцел според мен. Нима не те потърсиха твоите призраци? Не се обърнаха към някой от другите, които са спали и сънували в Гората през онази нощ, нали?
Тя се поколеба, после каза:
— Да.
— Значи… — „Значи какво?“ Изтощеният му мозък не успя да роди отговор. — Положението се усложнява след виденията. Уенцел много държи да съм близо до него, така ми се струва. Предложи ми пост при себе си. Предложение, което не мога да откажа.
Тя се намръщи тревожно.
— Хетвар, вместо да ме защити, иска да приема поста и да шпионирам за него. Кумрил е обвинил Уенцел, че носи духовно животно, макар че Храмът и Хетвар още не знаят за другите претенции на графа. Не им казах. Не съм сигурен какви последствия биха произтекли от това, нито колко бързо ще се разкрият по-мрачните тайни на Уенцел. Нито колко дълбоко ще затъна самият аз в това блато. Още по-лошо, Биаст изведнъж се уплаши от зет си и иска от мен да вардя принцесата. — Ингрей изкриви лице в гримаса.