— Трябва да се представиш пред граф Конскарека — каза лейтенантът.
— Вече? Не си губят времето. А затворничката ми?
— Аз ще заема мястото ти на неин надзирател.
Ингрей застина.
— От чие име? На Хетвар или на Конскарека?
— На Хетвар и на архисвещения.
— Смятат ли да я преместят другаде?
— Още никой не споменал нещо в този смисъл.
Ингрей присви очи и огледа нервния си лейтенант.
— А ти на кого докладва снощи, след съвета при Хетвар?
— Защо трябва да съм докладвал на някого?
— Спокойно можеш да си признаеш, че си отишъл при Конскарека — нарочно небрежно каза Ингрей. — Ако Уенцел иска от мен да му служа така, както служих на Хетвар, много скоро ще ми довери всичко за делата си.
— Няма какво да признавам.
— Няма да мине, Жеска. Знам за писмата ти до него. — Беше още един изстрел в тъмното, но ако се съдеше по реакцията на лейтенанта, беше уцелил в десятката.
— Аз… не виждах нищо лошо в това! Та той е най-сигурният съюзник на лорд Хетвар! Просто си мислех, че правя услуга на приятел на господаря си.
— За което си бил съответно възнаграден, без съмнение.
— Е… аз не съм богат човек. А графът не е стиснат. — Жеска свъси вежди. — А ти как разбра? Мога да се закълна, че не си ме видял.
— По съвсем навременната поява на Уенцел в Средноград. И по други неща.
— О! — Жеска се намръщи.
Кое тормозеше Жеска — че са го подмамили да предаде Хетвар, или че са го хванали в крачка?
— Плъзгаш се по наклонената плоскост, а? Да правиш услуги те прави точно толкова уязвим, колкото и да ги получаваш. По тази причина аз рядко допускам и двете. — Ингрей се усмихна с най-вълчата си усмивка, за да запечата по-надълбоко илюзията за собствената си неуязвимост в ума на Жеска.
Гласът на Жеска едва се чуваше.
— Ще ме издадеш ли?
— Да съм те обвинил случайно?
— Това не е отговор. Особено от теб.
— Вярно. — Ингрей въздъхна. — Ако сам си признаеш пред Хетвар, вместо да чакаш да те издадат, е по-вероятно само да те наругаят, а не да те изгонят. Хетвар не държи толкова на пълна честност от страна на хората си, колкото да има съвсем точна представа за границите на коварството им. Това предполагам му дава удобна представа за сигурност.
— Ами твоите граници? Какво удобство намира Хетвар в тях?
— Държим се един-друг нащрек. — Ингрей изгледа Жеска от главата до петите. — Е, можеше да има и по-лоши надзиратели.
— Да, и не толкова красиви надзиравани.
Ингрей заряза ироничния си тон в полза на много по-чиста заплаха.
— Ще се отнасяш към лейди Аяда по най-кавалерския начин, докато е под твоя опека, Жеска. Иначе гневът на Хетвар, на Храма, на Конскарека и на всичките богове заедно ще са ти последна грижа.
Жеска се размърда неспокойно под погледа му.
— Стига, Ингрей. Да не съм някое чудовище.
— Аз обаче съм — прошепна Ингрей. — Ясно?
Жеска почти не смееше да диша.
— Съвсем.
— Добре. — Ингрей отстъпи встрани и макар че всъщност не беше докоснал Жеска и за миг, той се отпусна като човек, когото са стискали за гърлото, и дори опипа шията си, сякаш търсеше синини и отоци. Или следи от зъби.
Ингрей се помъкна към горния етаж да разрита Теско да му събере за пореден път оскъдните вещи за преместването му в имението на Конскарека. Обмисли снощната си среща с Хетвар и вероятния й ефект върху Конскарека, според това как и колко му е докладвал Жеска. Стига да не направеше глупостта да се престори, че иска да го скрие от графа, Конскарека едва ли щеше много да се разстрои от задачата му да го шпионира. А и графът със сигурност беше извлякъл от Жеска информацията, че Ингрей е опазил най-мрачната му тайна. Като цяло, дребното предателство на Жеска можеше да се окаже дори полезно.
Докато Теско слизаше по стълбите, натоварен с багажа на господаря си, Ингрей се качи на горния етаж и потропа на вратата на Аяда. Остана доволен, когато чу резето да изстъргва, преди вратата да се отвори пред подозрителната физиономия на надзирателката.
— Лейди Аяда, ако обичаш.
Аяда се мушна покрай жената в тясното коридорче. Лицето й бе сериозно, очите й — пълни с въпроси.
— Вече ме викат при Конскарека — каза Ингрей. — Жеска ще заеме мястото ми при теб, поне на първо време.
— Е, значи не е чак толкова лошо.
— Може би. Ще се опитам да дойда да поговорим, ако открия, хм, по-ясен поглед върху нещата.
Тя кимна. Изражението й беше по-скоро замислено, отколкото уплашено, макар че за какво мислеше, Ингрей можеше само да гадае. Тя не разполагаше с повече отговори от него, но Ингрей се възхищаваше на таланта й да открива всякакви неудобни въпроси. Подозираше, че много скоро тази й способност ще започне да му липсва.