Стисна ръцете й вместо целувката за довиждане, която не можеха да си позволят под зоркото око на надзирателката. Странният поток, който ги свързваше, се усети по-силно през стиснатите им ръце.
— Ще разбера, ако те преместят.
Тя кимна отново и го пусна.
— Аз също ще се ослушвам за теб.
Повтори вчерашната си разходка по нанагорнището из Кралиград, следван този път от пухтящия Теско, натоварен с вещите му. Портиерът на Конскарека явно ги очакваше, защото веднага ги заведоха в новата стая на Ингрей. Не беше някоя тясна слугинска стаичка под стрехите, а просторно помещение на третия етаж, предназначено за знатни гости, имаше дори ниша за Теско. Ингрей го остави да подрежда оскъдния му гардероб и тръгна да разгледа имението. Чудеше се дали Конскарека очаква от него да изнесе всичките си неща от двореца на Хетвар и какво би си помислил, ако не го направи.
На минаване покрай една дневна на втория етаж — с резбована ламперия от брезово дърво — надникна и видя Фара и една от дамите й. Придворната — жена на средна възраст с майчински вид — се беше привела над ръкоделието си; Фара стоеше с една ръка върху тежката завеса и гледаше през прозореца; изопнатите й черти бяха посребрени от утринния светлик. Четвъртитото й лице беше бледо, фигурата й — ниска и набита във всекидневната рокля. Щеше да натежи с възрастта, помисли си Ингрей. Тя обърна глава, явно доловила шума откъм вратата, и очите й се разшириха, когато го позна.
— Лорд Ингрей… нали?
— Принцесо. — Ингрей се поклони с ръка на сърцето в недовършен свещен знак.
Тя го изгледа намръщено.
— Снощи Биаст ми каза, че ще постъпите на служба при съпруга ми.
— И, хм… при вас?
— Да. Каза ми и това. — Тя погледна компаньонката си. — Остави ни. Не затваряй вратата. — Жената стана, направи реверанс и се изниза покрай Ингрей. Фара му даде знак да влезе.
Вдигна глава към него и го изгледа бдително, когато той се приближи до прозореца. Гласът й беше тих.
— Брат ми каза, че ще ме охранявате.
Като се постара тонът му да е неутрален и също толкова тих, Ингрей отвърна:
— Според вас имате ли нужда от охрана?
Тя махна неуверено с ръка.
— Биаст каза, че върху Уенцел е паднало тежко подозрение. Вие какво мислите за това?
— А вие не го ли смятате за такова, милейди?
Тя поклати глава, не точно в отрицание, и вдигна издължената си брадичка.
— А вие?
— Не присъствието на кръвен компаньон като моя омърсява човек, а начинът, по който човекът го използва. Или така поне смятам аз. Оправдателното решение на Храма по моя въпрос негласно потвърждава същото. Вие не сте ли усетили нещо неестествено у съпруга си през цялото това време?
Плътните й вежди се свъсиха още по-недоволно при този „отговор“.
— Не… да. Не знам. Той си беше странен от самото начало, но смятах, че просто си е такъв. Опитвах се да му повдигам духа и понякога, понякога сякаш се получаваше, но той винаги изпадаше отново в мрачните си настроения. Молех се на Майката за напътствие и… и за други неща… опитах се да бъда добра съпруга, така както ни учи Храмът. — Гласът й потрепна, но не се пречупи. Челото й се свъси още повече. — А после той доведе онова момиче.
— Лейди Аяда? Вие не сте я харесали… от самото начало?
— О, отначало! — Тя сви гневно рамене. — Отначало ми допадна. Но Уенцел… обръщаше й твърде много внимание.
— И тя как откликваше на вниманието му? Вие направихте ли й забележка?
— Преструваше се, че го приема на шега. На мен обаче не ми беше до смях. Наблюдавах Уенцел, наблюдавах и нея; откакто се оженихме, не го бях виждала да погледне втори път друга жена, но нея поглеждаше.
Ингрей състави наум въпрос, който щеше да извади на бял свят Фарината версия за случилото се в Глиганска глава, макар че това едва ли беше необходимо. Никакъв лукав интелект не се криеше тук, нито тънко коварство, нито зловещи способности, а само нараненото самолюбие на една объркана жена. А и никакво усещане за свръхестествено не витаеше около нея — явно Уенцел беше решил да не омагьосва съпругата си. Защо?
Само че мислите на Фара бяха завили в друга посока.
— Обвинението на Биаст… — промърмори тя и погледът й се изостри. — Може и да е вярно. В края на краищата, сега ви гледам, а не долавям нищо особено. Ако наистина криете вълк в себе си, то той е невидим колкото и греховете на всеки друг човек. Това би обяснило… много. — Тя си пое дъх и рязко попита: — Вие как се сдобихте с оправдателната присъда?
Той вдигна вежди.
— Изглежда, съм попаднал на особено милостив храмов следовател. Съжалил се е над болното сираче. А с времето стана ясно и че упражнявам някакъв контрол над зверчето си, което, изглежда, задоволи хората от Храма. Не достатъчно, за да ми позволят да управлявам замъка, разбира се. Пр-късно… по-късно Хетвар ми даде подкрепата си.