— Щом Уенцел контролира своя звяр толкова добре, че дори аз не съм разбрала за съществуването му, не е ли това достатъчно основание и той да получи оправдателна присъда като вашата? — попита тя и в гласа й се прокрадна жална нотка.
— Ще трябва да питате архисвещения. Такова решение не зависи от мен. — Какво се въртеше в главата на Фара — планове как да защити и запази съпруга си? Би ли могъл Уенцел да оцелее след храмово разследване като онова, от което на косъм бе оцелял Ингрей преди толкова много години? Конскарека криеше много повече тайни, но изглежда, разполагаше и с повече сила, която да впрегне срещу подобен риск. Ако пожелаеше. Току-виж решил, заради рухването на старите му прикрития, да прибегне до нещо такова.
Само че такава задача би изисквала цялото му внимание. „Той преследва нещо друго. С всички сили“. Какво?
По свои си някакви причини Фара явно намираше обвинението, че Уенцел е обвързан с духовно животно, за напълно достоверно. Имаше вид на жена, която сглобява някакъв отдавнашен пъзел и последните парченца лягат на местата си все по-бързо и по-бързо. И беше уплашена, да, както от съпруга си, така и за него, а и за себе си.
— Защо сама не зададете тези въпроси на Уенцел? — попита Ингрей.
— Той не дойде при мен снощи. — Тя разтърка силно лицето и очите си и това може би обясняваше защо се зачервиха толкова. — Напоследък… не го прави често. Биаст ме предупреди да не му казвам нищо, но аз не знам…
— Уенцел вече знае, че е обвинен неофициално. Няма да предадете ничия тайна, ако се опитате да поговорите с него.
Тя го погледна уплашено.
— Нима той вече ви се доверява напълно?
— Аз съм най-близкият му жив роднина. — „Временно“. — Нуждата на Уенцел от родова подкрепа няма по-близък източник в днешната криза. — Така да се каже.
Тя стисна силно ръце.
— Радвам се за вас тогава.
„Това тепърва ще се види“. За жалост не можеше да изрази презрението си към нея, задето е предала придворната си дама, и едновременно с това да се надява да спечели доверието й. Застина, когато сетивата му доловиха наближаващо присъствие още преди звукът от тихи стъпки да долети откъм коридора и идващият да се окашля на прага.
— Лорд Ингрей — каза Уенцел сърдечно. — Казаха ми, че сте пристигнали.
Ингрей се поклони.
— Милорд Конскарека.
— Надявам се новата стая да ви е харесала.
— Да, благодаря. Теско смята, че се издигаме в обществото.
— Може и така да се каже. — Уенцел поздрави съпругата си, както винаги — любезно. — Елате с мен, Ингрей. Милейди, моля да ни извините.
Фара кимна също толкова хладно, само леката скованост на тялото й издаваше хаоса от чувства в сърцето й.
Ингрей последва Уенцел по коридора и след два завоя стигнаха до кабинета на графа. Уенцел затвори вратата, а Ингрей се обърна, така че да не остава и за миг с гръб към домакина си. Конскарека със сигурност беше имал достатъчно време да подготви магическо нападение, ако беше решил. Но сега само му махна към един стол, а сам приседна на ръба на писалището си. Залюля единия си крак и огледа Ингрей с присвити очи.
— Хетвар охотно се съгласи да те пусне.
— Жеска каза ли ти защо?
— О, да.
— Биаст е много притеснен за сестра си. А ако не се лъжа, Фара мечтае да те спаси. С какво си заслужил любовта на съпругата си, не знам.
— И аз не знам. — Конскарека се намръщи и занавива нервно на пръста си една руса къдрица, сивееща вече, която бе паднала непокорно на челото му. — Подозирам, че гувернантките са й мътили мозъка с твърде много любовна поезия, преди да се оженим. Погребал съм много съпруги и вече не си позволявам привързаност. Трудно бих могъл да обясня какво е отношението ми към тези жени сега. Това е един от по-тънките ужаси на сегашното ми съществувание.
— Като да целуваш труп?
— Като да бъдеш целуван труп.
— Тя, изглежда, не знае това.
Графът сви рамене.
— По някаква причина, която вече не е валидна… по навик… започнах този брак с намерението да създам още един син и за тази цел тялото трябва по някакъв начин да бъда разбуждано. За щастие, това тяло още е младо, а и освен това ми се струва, че бедният Уенцел би бил много доволен от своята принцеса.
Дали Конскарека не позволяваше на полуизядената душа на Уенцел да изплува на повърхността, когато се преструваше, че прави любов със съпругата си? И какъв ли ужасяващ смут бе преживявала Фара, когато любвеобилното изгубено момче от нощните часове бе отстъпвало пред ледения непознат на закуска? Можеше ли Конскарека да извиква и други лица на преден план, когато се занимаваше с други задачи? Принцесата като нищо можеше да полудее, докато се опитваше да се нагоди към разнородната гама от настроения, обхващащи съпруга й.