Незнайно с каква цел Уенцел отново бе изпаднал в едно от откровените си настроения и Ингрей реши да се възползва от тази възможност.
— Защо доведе лейди Аяда в домакинството си? Предвид на последствията това би могло да се сметне за грешка.
Уенцел направи гримаса.
— Може би. От днешна гледна точка.
— Фара е помислила, че си я довел като кобила за разплод.
Той се намръщи още повече.
— Така изглежда. Нали ти казах, че Фара е романтичка.
— Ако не е било затова, тогава… заради Ранената гора ли? И нямам предвид само това, че тамошната земя е нейна по наследство. — Ингрей нямаше навик доброволно да издава информация, но в този случай това можеше да отпуши Уенцел. — Тя ми разказа за съня си там.
— А, да — навъсено рече Уенцел. — Значи знаеш и за това. Не бях сигурен.
— Тя и на теб ли е казала?
— Не. Но аз сънувах заедно с нея, макар и от друга гледна точка. Защото беше нещо повече от сън — беше събитие. Макар и да служи като маша на боговете, тя трудно би могла да размъти моите води, без вълничките да стигнат до мен. — Уенцел въздъхна. — С онзи свой сън Аяда ми остави една сложна главоблъсканица. Въведох я в дома си, за да я наблюдавам, но не открих нищо необичайно. Ако боговете са я предвидили за стръв, то аз не се хванах. Без съмнение се беше обвързала със заклинанието през онази нощ при Светодърво, но си оставаше сляпа и безсилна като всяко друго обикновено момиче.
— До Глиганска глава.
— Да, до Глиганска глава.
— Мислиш ли, че боговете са замислили всичко това? Включително смъртта на Болесо?
Уенцел въздъхна.
— Да се противопоставиш на боговете донякъде е като да играеш на замъци и конници с противник, който винаги вижда няколко хода напред. Но дори и боговете не виждат безкрайно напред. Нашите свободни воли замъгляват зрението им, макар техните очи да са по-силни от нашите. Боговете не толкова планират, колкото се възползват.
— Тогава защо ме изпрати да я убия? Обикновена предпазливост? — Ингрей се постара тонът му да е небрежен, сякаш отговорът го интересуваше чисто познавателно.
— Едва ли може да се нарече обикновена. След като бе убила Болесо, със сигурност я чакаше бесилката. Не се сещам за по-съвършено символично представяне на жертвоприношение от Старите лесове от това да провесиш невинна девица със свещено въже от някое дърво и свещени да припяват благословии наоколо й. Смъртта отваря порта към боговете. По този начин нейната смърт би отворила широко Светодърво, премахвайки всички барикади срещу Тях, барикадите, устояли четири столетия.
— А убийството й не би го направило? Каква е разликата?
Уенцел само вдигна рамене, стана от ръба на писалището и се обърна с гръб към Ингрей.
— Освен ако… — Мислите на Ингрей прескочиха напред. — Освен ако в онова заклинание не е било включено и друго освен убийството.
Уенцел се обърна. На лицето му беше изписано онова дълбоко иронично изражение, което за Ингрей беше знак, че предположенията му са ударили на златна жила.
— То щеше да привърже убитата й душа към твоята, докато не изтлее бавно в небитието. Така боговете нямаше да имат достъп до нея и до връзката й със Светодърво. Просто вариант на едно много, много старо заклинание и аз вложих твърде много усилия в него. Но изглежда, прибързах.
— Очарователно. — Този път Ингрей не успя да удържи чувствата си. — Убийство и откъсване едновременно.
Уенцел разпери ръце в смисъл: „А ти какво би направил на мое място?“.
— Нещо по-лошо — второто се оказа излишно. Защото духът на нейния леопард щеше да свърши същата работа. Само че аз не знаех. Този ход принадлежи на Противниците ми. И досега не знам дали от желание да си блокираме взаимно действията не се доведохме до патова ситуация, или всички станахме жертва на Болесовия идиотизъм, или нещо друго се крие зад цялата тази история. — Той се поколеба. — Защото в плановете ми не влизаше обладаването да се случи преди убийството. Но се случи. Нали. — Уенцел го гледаше хладно и на Ингрей изведнъж му хрумна, че не само той се домогва до информация в момента. Чакай малко, да не би Уенцел да намекваше, че потокът от взаимни усещания между Ингрей и Аяда е негово дело?
Поради проточилото се мълчание на Ингрей, Уенцел добави кротко:
— Ти да не си мислеше, че си се влюбил в нея, братовчеде? Или тя в теб? Жалко, че трябва да разбия тази идилична самозаблуда. Честно казано, мислех, че ти — макар не и тя може би — си по-устойчив на такива глупости.