Ингрей едва не се хвана на тази въдица. „Да бе, направо захапах кукичката“. Но си спомни как меките и убедителни думи на Уенцел едва не го бяха довели до това сам да си пререже гърлото. „Не му трябва магия, за да ме върже на възли“. Особената връзка между Ингрей и Аяда може и наистина да беше страничен ефект от неуспялото заклинание на Уенцел, само че Уенцел вече не го контролираше. „А той не обича да няма контрол над нещата, особено когато става въпрос за нещо, което е почти в центъра на цялата история“. Каквато и да бе тази история. „А сега между мен и Аяда има нещо много по-силно от онова, което си заложил ти, Уенцел“. Ингрей успя да махне небрежно с ръка.
— Както и да е. Сега, когато съм на служба при теб, какви задължения ще ми възложиш?
Уенцел не изглеждаше напълно убеден от безразличието му, но не настоя повече.
— Честно казано, така и не ми остана време да обмисля възможностите.
— Измисляш ги в движение, така ли?
— О, да, в това отношение съм почти богоподобен, ако не в друго. Може би ще ти дам кон.
— Хетвар ми спестяваше този разход. Яздех неговите животни при нужда, а той се грижеше за храната им.
— О, няма да имаш грижа по поддръжката на коня си. Но реномето на дома ми изисква да имаш кон.
Ингрей веднага се сети за смъртта на последната съпруга-майка на Конскарека — при така наречената злополука по време на езда, — но каза само:
— Е, в такъв случай — благодаря, милорд.
— Тази сутрин си свободен. Ще ме придружиш по-късно.
— На твое разположение съм, братовчеде.
Уенцел изкриви подигравателно устни.
— Не се и съмнявам.
Ингрей прие това като знак за край на срещата и излезе от кабинета.
Каквото и да беше намислил Уенцел, не го планираше изцяло в движение. Имаше си някаква предварително установена цел. И ако това беше свещеният трон, както се боеше Хетвар, то причините да го иска бяха съвсем различни от тези, които би могъл да си представи печатникът.
„Нито аз. Засега“. Ингрей поклати глава. Имаше много неща за обмисляне през следващите няколко часа.
19.
Не спря да обикаля къщата, докато не опозна и най-забутаното ъгълче от имението на Конскарека, но това не му помогна много. Уенцел беше пристигнал тук едва преди няколко седмици във връзка с тежкото състояние на свещения крал, а Фара го беше последвала почти незабавно, въпреки фаталното си отбиване в Глиганска глава. Градската къща не се отличаваше с пищна мебелировка и множество слуги, сякаш знатната двойка я имаше за нещо като временен лагер. Никакви стари тайни не бяха погребани тук, макар че само петимата богове знаеха какво би могъл да открие Ингрей в замъка Конскарека. Само че обиталището на графа беше на двеста мили оттук по средното течение на Стръв и Ингрей не вярваше, че някой ще се върне там, преди всичко това отдавна да е приключило.
Както беше обещал — или пък беше заплаха? — граф Конскарека наистина заведе Ингрей по-късно следобеда в конюшните си, каменна сграда на няколко пресечки надолу по хълма. Повечето от конете на големите родове се държаха извън градските стени, на пасища покрай Щърк над стъкларските и кожарските работилници. Домакинството на Конскарека не правеше изключение, но все пак държаха наблизо няколко коня за нуждите на лорда и неговата дама, за конярите, ако се наложи да доведат още животни, и за куриери. Както се полагаше на един граф, конюшнята беше на ниво — централният коридор беше настлан с пъстри каменни плочи, преградните стени бяха от полиран дъб, металните решетки — украсени с вити бронзови листа. Ингрей се изненада да види скокливата дореста кобила на Аяда — пристъпяше нервно в едно от отделенията.
Ингрей се отказа да я потупа на хълбока от страх да не го ритне.
— Тази я познавам — помислих си, че може да е от твоите.
— Да — разсеяно каза Уенцел. — Кобилката се оказа твърде буйна за Фара. Добре че намерих някой друг да я язди.
Уенцел спря пред едно отделение в дъното и махна към животното вътре. Тъмносив кон се приближи да подуши ръката му, после изпръхтя и отстъпи встрани при появата на Ингрей.
— Казва се Вълчак — нехайно сподели Уенцел. — Заради цвета. Но сега започвам да се чудя дали не е било някаква скрита участ. А кой съм аз да споря със съдбата? Твой е.
Несъмнено беше красиво животно — с яки мускули и стройни крайници, беше изчеткан до блясък от конярите. И сигурно беше изключително бърз. Какво друго криеше — смъртоносни заклинания например — Ингрей можеше само да гадае. Дали пък Уенцел не му го даваше като един вид подкуп? Нищо чудно. Е, Ингрей не можеше да оглежда зъбите на подарен кон, особено пред графа.