— Благодаря, милорд — каза той с тон, който не отстъпваше на тона на Конскарека.
— Искаш ли да го пробваш?
— По-късно. Като си обуя гамашите. — Още от овълчването му в Брезовлес конете реагираха със страх при първа среща и той предпочиташе да се запознава с тях насаме, в затворени помещения, където уплашените животни можеха по-лесно да бъдат хванати и яхнати отново, докато кон и ездач не стигнат до някакво взаимно разбиране, или поне взаимно изтощение. Като го гледаше този, укротяването му сигурно щеше да отнеме доста време.
— Аха.
Някакво необичайно движение две отделения по-нататък привлече погледа на Ингрей. Той тръгна смръщен натам. Елен с разклонени рога вдигна рязко главата си от купчината сено, изпръхтя и запристъпва уплашено. Удари два пъти с рога по дъските и конете наоколо зацвилиха.
— Струва ми се, че присъствието ти го притеснява — измърмори Уенцел със суха усмивка.
След като направи още няколко кръга, красивото животно се свря в дъното на отделението и се укроти, макар че още не смееше да сведе глава към сеното. Тъмните му очи следяха напрегнато двамата мъже. Ингрей прецени, че еленът вече от доста време е пленник, защото не се бореше — новоуловените елени понякога се убиваха в трескавите си и панически опити да се освободят.
— Какво смяташ да правиш с него? — попита Ингрей по-спокойно, отколкото се чувстваше. — Да ти го сготвят за вечеря? Или да го подариш на сватовете си? — И в що за свръхестествен подарък можеше да го превърне Уенцел?
Уенцел присви устни, загледан в изнервеното животно.
— Когато човек играе срещу толкова проницателни опоненти, е добре да има резервен план. Но по-вероятно е да свърши на шиша. Хайде.
Докато излизаха от конюшнята, Конскарека не погледна назад.
Ингрей попита:
— Яздиш ли често за удоволствие напоследък? Навремето много обичаше конете на баща си. — Всъщност това беше една от малкото теми, които бяха в състояние да разприказват мълчаливия му малък братовчед — поне навремето.
— Така ли? — попита разсеяно Уенцел. — Боя се, че отношението ми към тези коне се родее с отношението ми към съпругите. Те живеят толкова кратко, че вече ми е досадно да ги губя.
Понеже не успя да измисли адекватен отговор, Ингрей мълчаливо го последва по стръмните улици.
Замисли се за целеустремената природа на Уенцеловата лудост, макар че кое беше причина и кое следствие можеше само да гадае. Обяснението на Уенцел за опита му да убие Аяда и как по-късно с лекота се бил отказал от плана си, беше твърде странно, за да е лъжа, но още не означаваше, че е действал правилно. И все пак разнопосочната тактика на Уенцел в борбата му срещу боговете трябваше да се е увенчавала с успех. Сметнал бе Аяда за стръв, подхвърлена му от Тях, и в това със сигурност не грешеше. Само по себе си това бе напълно достатъчно да го изнерви и да го подтикне към безогледно действие. Беше избягвал този лов цели четиристотин години, ако твърденията му бяха верни.
Боговете щяха да направят добре, ако заложеха засада в някоя теснина и оставеха Уенцел да си развява на воля байрака, докато не пристигне там. Но странната напрегнатост на Уенцел, когато всички се бяха срещнали по пътя към Изтокдом, вече бе намерила обяснение — тогава сигурно бе съставял пет плана едновременно. „Но пък същото вероятно правят и враговете му“.
Хрумна му нещо, от което го полазиха тръпки — може би в крайна сметка не Аяда е била стръвта при онази съдбоносна среща. „Може да съм бил аз“.
„И Уенцел ме налапа цял“.
На следващия ден принцеса Фара бе призована да свидетелства пред съдиите, които водеха разследването за смъртта на принц Болесо.
Първата реакция на Фара беше гневна — чувстваше се обидена, че дъщерята на свещения крал е призована в съда като някой обикновен поданик. Ингрей подозираше, че наранената гордост е прикритие за тайните й страхове. Само че някой умен човек — Хетвар без съмнение — беше накарал призовката да й занесе принц-маршал Биаст. И понеже Биаст нямаше интерес да защитава двусмислени действия, а се интересуваше главно от истината, спокойните му аргументи скоро надделяха над сестриното му нервно негодувание.
Ето как Ингрей се озова на път по стръмните улици към Храмовград като част от процесията, състояща се от принц-маршала, неговия знаменосец Симарк, който водеше коня на принцесата, двете придворни дами на Фара, които я бяха придружавали в Глиганска глава, и двамата пажове на принцесата — близнаци, които си приличаха като две капки вода. Когато пристигнаха в главния двор на Храма, пратиха Симарк да пита къде точно заседават съдиите и Фара се измъкна за кратко от надзора на брат си, колкото да се поклони с придворните си дами пред олтара на Майката. Дали се опитваше да призове на помощ богинята, която толкова еднозначно бе пренебрегвала молитвите й в миналото, или просто си търсеше извинение, за да се съсредоточи в някакво подобие на усамотеност, Ингрей нямаше представа.