Във всеки случай, докато Ингрей стоеше край Биаст, откъм двора на Дъщерята най-неочаквано се появи един скорошен негов познайник.
— Ингори!
Принц Джокол му махна бодряшки и тръгна към тях покрай постамента със свещения огън. Огромният островитянин бе придружаван както обикновено от сянката си — верния Отовин — и Ингрей се зачуди дали младежът не следва заръката на сестра си, която, изглежда, на никого не цепеше басма, да върне годеника й жив и здрав от дългото пътуване. Джокол беше с донякъде крещящото си островитянско облекло — сега обаче около масивния му ляв бицепс беше завързан яркосин ленен ширит, знак за отправена към Дъщерята на пролетта молитва.
— Джокол. Какво те води тук?
— Уф! — Огромният мъж сви рамене. — Още се опитвам да си получа свещения, когото ми обещаха, но само ме мотаят. Днес се опитах да се срещна с началника им, архисвещения, вместо с онези глупави чиновници, които винаги ми казват да си вървя и да дойда по-късно.
— За среща ли се молиш? — Ингрей кимна към левия ръкав на Джокол.
Джокол стисна с дясната си ръка синия ширит и се засмя.
— Май трябва да го направя! Да мина през главата му, да.
Ингрей би си помислил, че Синът на есента е естественият закрилник на Джокол или, предвид на неотдавнашните събития, може би Копелето — не че молитвите към бога на нещастията бяха най-безопасното нещо.
— Дамата на пролетта едва ли ти е обичайната закрилница?
— О, напротив! Тя много ме благославя. Днес й се молих за поезия.
— Мислех, че Копелето е богът на поезията.
— О, и той, да, за пиянски песни и такива работи. И за онези велики песни за рушащи се стени и всичко в пламъци, да, дето от тях ти настръхва косата, за тях — да, много са хубави! — Джокол размаха ръце да обрисува ужасяващи трагедии, подходящи за епична поезия. — Но днес — не. Днес смятам да съчиня една красива песен за моята красива Брейга, да й кажа колко много ми липсва в този каменен град.
Зад него Отовин завъртя очи. Ингрей го прие като мълчалив коментар относно обекта на замислената песен, а не за самата песен. Ингрей си спомни, че макар Дъщерята да е основно богиня на девиците, я свързват също с образованието, гражданския ред и да, с лирическата поезия.
Биаст зяпаше Джокол и изглеждаше впечатлен напук на себе си.
— Това да не е случайно собственикът на твоята ледена мечка? — попита той Ингрей.
Макар много да му се искаше да отрече всякаква връзка с ледената мечка, сега и завинаги, Ингрей си спомни за добрите си маниери.
— Извинете ме, милорд. Позволете да ви представя принц Джокол от Арфрастпека и неговия приближен Отовин. Джокол, това е принц-маршал Биаст кин Еленовшип. Син на свещения крал — добави той, в случай че Джокол се нуждаеше от малко разяснения сред опасностите на столичната висша политика.
Само че Джокол нито беше неосведомен, нито особено впечатлен. Направи петорния знак и се поклони леко, а Биаст му върна както поздрава, така и благословията, съвсем подходящо за самоуверени водачи на два народа, които не са нито във васални, нито в съюзнически отношения, но известни възможности в този смисъл се мержелеят в по-близко или по-далечно бъдеще.
Обещаващото взаимно преценяване на двамата принцове беше прекъснато от появата на Симарк, който беше стиснал над лакътя един облечен в сива роба дякон и почти го влачеше. След като вече си бяха осигурили водач, който да ги преведе през лабиринта сгради на храмовия комплекс, Биаст отиде да доведе сестра си от двора на Майката.
Джокол схвана намека и си взе довиждане с Ингрей.
— Трябва повече да упорствам, ако искам да се срещна с онзи тип, архисвещения. Може да отнеме известно време, така че по-добре да започна отрано, нали?
— Чакай — каза Ингрей. — Ще ти кажа с кого трябва да се срещнеш. В една сграда две улици по-надолу, на втория етаж… не, хрумна ми нещо по-добро. — Той хукна да спре едно момче в белите одежди на Копелето, някакъв млад посветен навярно, което минаваше през централния двор заедно с разни други служители, всеки със своята задача. — Знаеш ли как да стигнеш до кабинета на Просветен Левко? — попита Ингрей момчето.
То кимна стреснато.