— Заведи този човек при него, веднага. — И предаде момчето на развеселения Джокол. — Кажи му, че лорд Ингрей му праща още едно усложнение за колекцията му.
— Този Левко ще ми помогне ли да се срещна с архисвещения? — попита обнадеждено Джокол.
— Или това, или ще мине през главата на Фритин. Заплаши го, че ще му дадеш Фафа — това ще го стимулира да действа в твоя полза. — Ингрей се ухили: за бога на гадните шеги това си беше чиста проба молитва.
— Той е важен човек в Храма, така ли?
Ингрей сви рамене.
— Ако не друго, е важен за един бог, който не се съобразява с чиновници.
Джокол се нацупи, после кимна доволно.
— Много добре! Благодаря ти, Ингори! — И се повлече след момчето, последван от намусения Отовин.
На Ингрей му се стори, че някой се смее в ухото му, но не беше Симарк — той стоеше встрани и гледаше втренчено нещо. Сигурно беше някаква особеност на акустиката на двора. Ингрей разтърси глава, после насочи вниманието си към Биаст, който се връщаше с жените.
Биаст огледа набързо двора, после изгледа Ингрей някак особено — неуверено и питащо. Ингрей се сети, че за последен път се бяха озовали на това място и в този състав преди два дни, за погребението на Болесо. Дали Биаст не се чудеше да вярва ли, или не на твърденията на Ингрей, че е направил шаманско чудо и е очистил душата на покойния му брат? Или — което в някакъв смисъл беше по-смущаващо — го беше повярвал и сега се питаше до какви други последствия може да доведе това?
Сиворобият дякон ги поведе през лабиринта сгради, приютяващи администрацията на различните свещени ордени. Част от сградите бяха нови и построени според предназначението си, но повечето бяха стари и преустроени. Минаха между две шумни и кипящи от дейност бивши господарски къщи — сега едната беше сиропиталище, управлявано от ордена на Копелето, другата беше превърната в лечебница на Майката и под колонадите й отекваха стъпките на лекари и облечени в зелено дякони, а спокойните й градини приютяваха възстановяващи се пациенти и техните придружители.
На следващата уличка стигнаха до една голяма сграда, висока три етажа и построена от същия жълтеникав камък като двореца на Хетвар — в нея бяха библиотеките и съвещателните зали на ордена на Бащата. Вито стълбище обикаляше около просторното преддверие и накрая ги отведе в една тиха зала с дървена ламперия от пода до тавана.
Изслушването, изглежда, вече беше започнало, защото двама придворни, които Ингрей като че ли беше виждал в Глиганска глава, тъкмо излизаха от вратата, с облекчени, макар и поуплашени физиономии. Познаха принц-маршала и принцесата и побързаха да им направят път, като се поклониха почтително. Биаст им кимна учтиво, но вратът на Фара си остана вдървен — гордостта й бе колосана от унижението. След миг обаче Фара трепна също като подплашена кобилка, защото първият човек, на когато налетяха в залата, се оказа икономът на Болесо конник Улкра. Улкра се поклони и ако се съдеше по вида му, се чувстваше поне толкова смутен, колкото и принцесата.
Петима мъже седяха зад дълга маса с гръб към прозорците с дръпнати завеси. Двама бяха със сиво-черните роби и червените нараменни ширити на свещени от ордена на Бащата, а останалите трима носеха отличителните знаци на съдии от Кралския съд. На малка масичка от едната страна седеше писарка с набора си от пера, мастила и листове. Покрай стените имаше пейки. Близо до писарката, на пейка в дъното на залата, седеше още един свещен, кльощав човек с рошава прошарена черна коса, която беше съвсем в тон с робата му. В червения му нараменен ширит беше преплетена златна корда, знак за висок научен ранг в правораздаването. Съветник на съдиите?
Въпросните съдии се изправиха до един и отдадоха почитание на принц-маршала и принцесата; двама слуги бяха пратени на бегом да донесат столове с мека тапицерия за задниците на кралската фамилия. През това време Ингрей се приближи до Улкра, който преглътна нервно, но все пак отвърна на поздрава му.
— Разпитаха ли те вече? — учтиво попита Ингрей.
— Трябваше да съм следващият.
Ингрей сниши глас.
— И какво ще кажеш — истината, или ще излъжеш?
Улкра облиза устни.
— Какво би искал от мен лорд Хетвар, как мислите?
Той още ли смяташе Ингрей за човек на Хетвар? Или беше изключително хитър, или просто изоставаше със столичните клюки, кое обаче?
— Ако бях на твое място, бих се притеснявал повече какво предпочита бъдещият господар на Хетвар. — И кимна към принц Биаст. Улкра проследи погледа му с известно закъснение. — Сега той е млад, но няма завинаги да остане млад.
— Човек би си помислил — подхвана издалеко Улкра и толкова тихо, че Ингрей едва го чуваше, — че би желал да предпази сестра си от порицание.