Следвайки примера на господарката си, двете й придворни дами също казаха истината, включително и за няколко странични случки, на които Фара не беше станала свидетел и които бяха още по-уличаващи за Болесо. Биаст изглеждаше видимо посърнал, но по никакъв начин не се намеси в свидетелските показания, макар да нямаше съмнение, че съдиите определено съзнават присъствието на принц-маршала и внимателно следят изражението му. Ученият свещен също хвърляше остри, макар и прикрити погледи към Биаст. Ако принцът бе предпочел да се мръщи, да сумти и да се размърдва в ключовите моменти, дали не би могъл да повлияе на въпросите, които задаваха съдиите? Да ги изкриви в полза на покойния си брат? Може би; но вместо това той слушаше с нарочно безразличие, както се полага на човек, който се стреми първо към истината и поставя другите си цели на втори план. Ингрей се надяваше, че идеята за кръвнина вече не му звучи толкова абсурдно.
Роклите на дамите зашумяха и ботушите на мъжете застъргаха по пода на залата, когато групата се надигна да си ходи. Ингрей прати пажа да намери близнака си и да доведат коня на принцесата; момчето се поклони и отвърна: „Да, лорд Ингрей!“ с високия си ясен гласец, преди да хукне да изпълни нареждането. Ученият свещен завъртя глава; погледът му се спря смръщено на Ингрей, после той отиде при един от свещените в съдебното жури, приведе се над рамото му и му зашепна нещо. Съдията вдигна вежди, кимна, погледна към Ингрей и на свой ред зашепна на колегата си. После вдигна ръка, повиши глас и извика:
— Лорд Ингрей! Бихте ли почакали за момент?
Въпреки любезния тон това очевидно беше заповед, а не въпрос или покана. Ингрей кимна и зачака. Биаст, който побутваше сестра си към вратата, се намръщи объркано, очевидно разкъсван между необходимостта да успокои принцесата, която нямаше търпение да се измъкне от залата, и собственото си желание да чуе какво искат съдиите от вълчия лорд.
— Ще ви настигна, милорд — каза му Ингрей. С изражение, което ясно заявяваше, че ще поговорят за това по-късно, Биаст кимна и последва сестра си в коридора.
Ингрей застана пред масата на съдиите, което му напомни за Улкра, и зачака. Мъчеше се да скрие силната си тревога. Не беше очаквал, че ще го разпитат днес, а всъщност и че изобщо ще го разпитват.
Ученият свещен стоеше зад колегата си със скръстени ръце, сгърбил рамене и издал напред глава, без да откъсва напрегнат поглед от Ингрей. С клюнестия си нос и малката си брадичка приличаше на щъркел, който гази в плитчините и дебне някоя риба или жаба.
— Разбрах, лорд Ингрей, че на погребението на принц Болесо сте имали изживяване, което е тясно свързано с това дело.
Явно беше говорил с Левко. Какво и колко беше споделил свещеният от ордена на Копелето с учения от ордена на Бащата? Двата ордена обикновено не се погаждаха много.
— Припаднах от горещината. Всичко друго не е доказателство, приемливо за едно съдебно дело, така мислех.
Мъжът поприсви устни и за изненада на Ингрей кимна одобрително. После обаче каза:
— Това не е процес. Все още е само разследване. Сигурно сте забелязали, че не ви помолихме да положите клетва.
Дали това нямаше някакво тайнствено правно значение? Ако се съдеше по леките кимвания на неколцина от съдиите — явно имаше. Ако не друго, то писарката беше оставила перото си и изглежда, нямаше намерение да го използва скоро, макар да зяпаше заинтригувано Ингрей. Изглежда, че поне за момента, разговаряха неофициално. Предвид на компанията, Ингрей никак не беше сигурен, че това му е от полза.
— Случвало ли ви се е и друг път да припадате от жегата? — попита един от кралските съдии.
— Ами… не.
— Моля, опишете ни видението си — каза ученият свещен.
Ингрей примигна бавно. Ако откажеше да отговори, какъв натиск щяха да му окажат? Най-вероятно щяха да го накарат да положи клетва, а тогава както отговорите му, така и мълчанието му щяха да имат по-сериозни последствия. По-добре така.