— Озовах се, заедно с лейди Аяда и отхвърлената душа на принц Болесо, във… на едно място. Място без граници. Виждах в гърдите на принц Болесо. Те бяха пълни с духовете на умрели животни, които се мятаха в хаос и болка. Появи се Господарят на есента. — Ингрей се постара гласът му да не трепне нито веднъж. — Богът ме помоли да извикам животинските духове, за да излязат от гърдите на Болесо. Лейди Аяда се присъедини към молбата му. И аз го направих. Богът прие душата на Болесо и си тръгна. Аз се събудих на пода в храма. — Ето, не беше чак толкова зле; правдиво като разказа на всеки луд и с достатъчно премълчани усложнения.
— Как? — любопитно попита свещеният. — Как ги накарахте да излязат?
— Беше само сън, Просветени. Едва ли можем да очакваме някаква логика и смисъл в нещата, които ни се присънват.
— Въпреки това.
— Аз… беше ми даден глас. — Нямаше нужда да уточнява как или от кого, нали така?
— Несвестният глас? Като гласа, с който сте укротили побеснялата ледена мечка преди два дни?
Няколко съдии вдигнаха рязко глави при този въпрос. „Проклятие!“
— Чувал съм да го наричат така.
— Можете ли да го използвате пак?
Ингрей и без това едва се сдържаше да не прибегне до него в момента — да парализира всички в залата и да си плюе на петите. Или пък да смачка странно разпрострелия се негов вълк в стегната топчица под сърцето си. „Глупак, те и така не могат да го видят“.
— Не знам.
— И още нещо — отсечено продължи свещеният. — Тук се каза, че лейди Аяда е била омърсена с духа на мъртъв леопард. Храмовата история ни учи, а и вашето видение с покойния принц, изглежда, го потвърждава, че такова омърсяване откъсва душата от боговете.
— Мъртвата душа — предпазливо го поправи Ингрей. Защото и двамата с Аяда носеха животински духове, но това не беше попречило на бога да разговаря с тях. Не и с Болесо обаче, осъзна Ингрей. Помисли си дали да не обясни как шаманите от Старите лесове са очиствали душите на мъртвите си другари, но после реши, че няма да е разумно. Нямаше никакво желание да обяснява как е научил всичко това.
— Вярно. Въпросът ми, тогава, е следният: в случай че лейди Аяда бъде осъдена на смърт в предстоящия процес, бихте ли могли вие, лорд Ингрей, да премахнете омърсяващия я животински дух така, както сте го направили за принц Болесо?
Ингрей се вцепени. Първата мисъл, която нахлу в главата му, беше как Уенцел беше обрисувал Аяда като принесена в жертва според традициите на Старите лесове, отваряйки по този начин Светодърво за боговете. Уенцел смяташе, че този вариант на бъдещето вече е извън сметките заради омърсяването й. Само че това нямаше да е съвсем вярно, ако Ингрей беше в състояние да отблокира тази пътека. „А аз бих могъл“. Богове пет, и проклети да са всичките, заедно и поотделно, това ли беше безбожният им божествен план за тях двамата? „Затова ли ни пришпорвахте дотук?“ Мислите се блъскаха без ред в главата му и той реши да спечели малко време.
— Защо питате, Просветени?
— Това е един щекотлив теологичен въпрос и много ми се иска да го изясня. Ако трябва да сме точни, екзекуцията е наказание за тялото заради престъпления, извършени в света на материята. Спасението или откъсването на душата от нейния бог не е по-различно при екзекуция, отколкото при всяка друга смърт, нито трябва да бъде — защото принуденото осиротяване на душата би било най-тежък грях и товар за хората, натоварени да издадат подобна присъда. Екзекуция, която води до такова несправедливо осиротяване, трябва да бъде избегната. Екзекуция, която не води, може да бъде изпълнена. — Тишина последва това изявление; свещеният добави многозначително: — Следвате ли мисълта ми, лорд Ингрей?
Следваше я. Забиваше нокти в земята, но сякаш го дърпаха на каишка. „Ако кажа, че мога да очистя душата й, ще могат преспокойно да я обесят“. Ако кажеше, че не може… щеше да излъже, но какво друго му оставаше? Прошепна:
— Беше само… — Спря, окашля се да си прочисти гърлото и добави високо: — Беше само сън, Просветени. Твърде много се задълбочавате в него.
Топъл есенен глас промърмори някъде между ухото и мозъка му: „Ако отричаш Мен и себе си пред един толкова малък съд, вълчи братко, как ще удържиш пред по-голям?“
Ингрей не знаеше дали лицето му е побеляло като платно, макар че неколцина от съдиите го погледнаха разтревожено. Само с цената на огромно усилие успя да не се олюлее. Или, боговете да не дават, да се срине припаднал на пода. Адски драматично щеше да е като капак на казаното досега.
— Хм — измърмори ученият свещен и присви очи. — Става въпрос за нещо важно, не забравяйте.