— Ами нека тогава ви го кажа още по-ясно. Не притежавам тази способност, следователно въпросът е безсмислен. И да я имам… отказвам да я използвам по този начин. — „Да видим как ще преглътнете това“.
— Можете ли да бъдете принуден? — В тона на свещения нямаше и следа от заплаха, само най-чисто любопитство.
Ингрей разтегли устни в усмивка, която никак не беше весела, ама никак. Неколцина от мъжете се дръпнаха инстинктивно назад колкото им позволяваха столовете.
— Бихте могли да опитате — прошепна той. Предвид обстоятелствата — онези обстоятелства, с мъртвото тяло на Аяда, тъкмо свалено от бесилката и положено в краката му — току-виж открил всичко, което можеше да прави вълкът му. Докато не убиеха и него.
— Хм. — Ученият свещен потупа устните си с пръст. Колкото и да беше странно, изражението му беше по-скоро доволно, отколкото притеснено. — Много интересно. — Погледна към съдиите. — Имате ли други въпроси?
Главният съдия, с крайно разтревожен вид, каза:
— Не… засега нямаме. Благодаря ви, Най-просветени, за вашите… хм… както винаги проницателни коментарии.
— Да — измърмори под нос един от другите съдии, — кой друг, ако не вие ще измисли някое ужасно усложнение, за което никой друг не се е сетил.
Ученият свещен кривна леко глава и в очите му проблесна пламъче — знак, че е приел това по-скоро като комплимент, въпреки тона, с който беше казано.
— В такъв случай сте свободен, лорд Ингрей. Благодаря ви.
Най-после можеше да си върви — и тъкмо навреме, защото самообладанието му беше на път да се изчерпи окончателно. Ингрей успя да кимне любезно и се обърна; едва потискаше желанието си да хукне презглава към вратата. Излезе в галерията пред залата и си пое дълбоко дъх, но преди да се е съвзел напълно, чу зад себе си стъпки. Обърна се и видя странния свещен да излиза след него.
Кльощавият мъж направи петорния знак вместо поздрав — бърз жест, но съвсем прецизен, нито формален, нито небрежен. Ингрей кимна отново, понечи да сложи ръка на дръжката на меча си, реши, че жестът може да бъде разчетен като заплаха, и вместо това стисна ръце зад гърба си.
— С какво мога да ви помогна, Просветени? — „През парапета на галерията, с главата надолу може би?“
— Приемете извиненията ми, лорд Ингрей, но едва сега си дадох сметка, че ме представиха, преди вашата група да пристигне, но не и след това. Аз съм Просветен Осуин от Сухо листо.
Ингрей примигна; умът му, вцепенил се за кратко, се втурна отново в една съвсем неочаквана посока.
— Халланиният Осуин?
Свещеният се усмихна и сякаш се посмути.
— От всичките ми титли — най-точната, боя се. Да, аз съм Халланиният Осуин, това е плата за греховете ми. Тя ми разказа всичко за срещата ви в Червени яз.
— Тя добре ли е?
— Добре е, както и чудесната ни малка дъщеричка, радвам се да кажа. За която ще се моля на Пролетната дама да заприличва с всеки ден все повече на майка си и все по-малко на мен, иначе ще има достатъчно поводи да се оплаква, когато порасне.
— Радвам се, че всичко е минало добре. Че и двете вече са добре. Просветена Халлана ми даде повод за тревога. — „Не само в едно отношение“. Докосна все още превързаната си дясна ръка, спомнил си как за малко не се беше добрал до меча си в пристъпа на кървава лудост в онази стая на втория етаж.
— Ако бяхте имали време да я опознаете по-добре, нямаше да се тревожите.
— Моля?
— Щяхте да сте ужасен като всички нас. Макар че незнайно как всички отново оцеляхме. Всъщност тя ме изпрати тук. Буквално ме прогони, въпреки протестите ми, че предпочитам да остана и да се грижа за нея и за бебето. Всъщност повечето жени постъпват точно така с бедните си съпрузи след раждане, макар и по различни причини от нейните.
— Разговаряхте ли с Просветен Левко?
— Да, надълго и нашироко, още снощи, когато пристигнах.
Ингрей се постара да подбере добре думите си.
— И в чия подкрепа ви прати тук Халлана? — И чак сега му хрумна, че стряскащите теологически аргументи на свещения в залата като нищо може да са имали за цел да попречат на екзекуцията на Аяда, а не да я ускорят.
— Ами… е, това е малко трудно да се каже.
Ингрей се замисли.
— Защо?
За пръв път Осуин се поколеба, преди да отговори. Хвана Ингрей за ръката и го отведе настрани, зад завоя на галерията, далеч от вратата, където един дякон в сива роба тъкмо въвеждаше двама мъже, вероятно от прислугата в Глиганска глава. Осуин се облегна на парапета и се загледа замислено към преддверието долу. Ингрей се подпря до него и зачака.
Когато Осуин заговори отново, гласът му беше някак странно плах.